сряда, 23 юни 2010 г.

I’m a big big girl

Малко съм ядосана...?, на кого ли- на живота...Мисля, че остарявам. Все по-сериозна се чувствам и все по-отговорна и нещо по-лошо- в главата ми се прокрадват планове :(. Винаги съм мразила да планирам, някак досадно ми е и липсват еуфорията и изненадата. Това няма да му го простя на живота, кара ме да порасна на сила, а на мен ми се скача в локвите...обаче,-може да настина,  да си скапя скъпите обувки, да се измърлям, докато бързам за важна среща. Никак не е забавно да си голям. Дори е изморително. Винаги е стръмно и никога няма утъпкани пътища, за магистрали да не говорим. Все трябва да се спазват разни правила и срокове, да се попълват безкрайни листчета и през цялото това време почти никой в света на големите не се усмихва, дори и фалшиво. Що за лошо място е това? Свят без любов, свят без усмивки, свят без шеги, свят без смях, свят без цветове...В света на възрастните е на почит да си мъдър, да си умен, да си сериозен, но това не генерира щастие...Виждам как постепено и мен ме засмуква тази центрофуга, обаче аз без бой няма да се дам. Може да е егоистично, но искам колкото се може по-дълго да си остана  дете и да се възхищавам на Пипи...
Красиво и незаменимо е да си по детски добър, невинен и щастлив. Да носиш шапка с ушички, без това да е смешно, да си изпиваш сока до дъно и на един дъх. Да можеш да обичаш безрезервно, просто защото незнаеш друг начин, да мечтаеш и да вярваш, че когато пораснеш, ще бъде още по-хубаво и още по-добро...

понеделник, 14 юни 2010 г.

мЪнички промени


Липсвате ми всички, а се очертава още дълго да отсъствам. Причината е, че реших да променя много кардинално животът си, може би за да намеря част от себе си или просто да се изградя на ново. Променям постепенно ежедневието си, работата си, навиците си, а това ми коства много усилия и време за жалост... и много болка. Разделям се с нещата, които са били смисълът на живота ми до сега и търся подходящи заместители и обезболяващи и искрено се надявам да се справя. Интересно е как една сутрин докато пиех кафе, разбрах, че вървя на празен ход. Станах  изпълнена с увереност, че повече нямам какво да губя, взех си душ и отидох на фризьор. Отрязах дългата си черна коса и излязох с шоколадова главица от там, после отидох на работа и си дадох предизвестие за напускане. Изпитах огромно облекчение, че излязох от коловоза и си подарих свобода, макар цената все още да не ми ясна. Знам, че нещо ще се случи и знам, че ще е за добро, защото простата ми логика сочи, че когато си на дъното, остава единствено да изплуваш... :)

четвъртък, 3 юни 2010 г.

Ваканция

За сведение на всички пътници- пристигащи, заминаващи и временно пребиваващи- откривам сезонът на летните ваканции. За жалост ще се срещаме от рядко, по-рядко, защото една малка, настояща дизайнерка е окопирала компютърът и ми разрешава крайно, недостатъчен достъп до него. Понеже съм под постоянно наблюдение и строг, каторжен режим, се извинявам на всички, които чета с удоволствие, че ще бъда в информационно затъмнение относно повечето Ви изяви, но при всеки удобен случай, ще се отбивам. Поздрави. :))

петък, 28 май 2010 г.

риба на сухо

Мързелувам и се опитвам да не мисля за нищо сериозно. Назначих си лечение- активно равнодушие, морска храна и мохито с много мента (вместо мента, глог и валериан :)),). Наслаждавам се на топлото време, практикувам разходки в гората и слънчеви бани, чета леки книги, които не натоварват онзи глупав орган от ляво. Малко приличам на туристка в собственият си живот- две крачки назад, една напред, леко встрани- да си с насълзени очи, не означава, че плачеш истински. Напомням си да издишвам, колкото се може по-бавно, за да може въздухът да подхранва цялото ми тяло- възел се връзва лесно, трудно се развръзва, трябва много търпение, и още повече търпение. Чували ли сте за двойнодишащите риби- способни са да преживяват дълги периоди на сушата, заравят се в тинята, на дъното, свиват се на топка, покриват главата си с опашката и спят. Може да живеят така и години, не чувстват нищо, но остават живи...

сряда, 26 май 2010 г.

Тъмно ми е


Какво виждате? Аз само мрак...

вторник, 25 май 2010 г.

Благодаря

Хубаво е седмицата да започва във вторник...
Специални благодарности на Художникът, на всички Вас, които се отбивате в този блог и правите денят ми по-усмихнат, по-ведър и по-забавен.
Благодаря Ви.
Мислех си, че понякога е прекрасно, дори е удоволствие да бъдеш познат на тези, с които не се познаваш. :))

петък, 21 май 2010 г.

Да-да-да! Да това не е шега!

"Да-да-да! Да това не е шега! -Повявай просто спасение няма..." Звъни добре познатата мелодия, оповестяваща наличието на една позабравена, култова мода в банските костюми и по-точно банските на лалета.
- А-а-а, мамо, как си?
-Добре, работя. Станало ли е нещо?
-Ами, не-е-е. Нищо важно...ти добре ли си?
Една огромна, червена, сигнална лампа, започва неудържимо да искри в главата ми, да издава странни звуци и да реди пред погледа ми заплашителни удивителни знаци, като в тетрадка на първокласник.
-А какво Не-важно е статало???
-Ами Тюфи вече няма да живее у нас, а при една ученичка на баба. Аз и предложих да купи и клетката...казах и, че ти си платила 35 лева за нея, но ще и я продам за само за 20, ама тя си имала...обаче това да не те притеснява, защото можем да я използваме за къща на котката...
-Котката???
-Ами, Бамби, едно много симпатично, рижо коте. Прилича на тигърче, обаче докато го докарам вкъщи много се изплаши и сега се крие някъде. Като се прибереш внимавай и ти да не се изплашиш. Аз сега съм му сложила, вода и мляко, но ти не е лошо да му купиш и по-смислена храна.
-Ахъ.-мозъкът ми се опитва да смели поне част от информацията...- и тази котка...
-Мамо, трябва да затварям, че Бамби се показа и в момента ти изучава обувките, а ти без друго си имаш доста работа. Чао.
-Котка...значи.- днес, е само петък, без 13-ти??? А може би, просто още сънувам...
*бел.авт.- Тюфи е гигантски, декоративен заек, ако въобще тези две определения могат да вървят ръка за ръка в този случай.
.


четвъртък, 20 май 2010 г.

Запази си поне една празна бутилка

"...-А защо ти е празната бутилка? -попита Аника.
 -Защо ми е празната бутилка ли?! Как може да задаваш толкова глупав въпрос. Най-важното нещо за едно корабокрушение без съмнение е корабът, а второто -празната бутилка...
...
-Добре, но за какво служи? -недоумяваше Аника.
-Ти не си ли чувала за писма в бутилки? -каза Пипи. -Надписваш върху парче хартия, че искаш помощ, пъхаш го в бутилката, запушваш я с тапа и я хвърляш в морето, а тя се понася право при някого, който ще дойде да те спаси. Как мислиш, че иначе ще отървеш кожата си след корабокрушение? Като разчиташ на случайността? Така нищо не става!
-Тъй ли било...-рече Аника и се замисли.
...и се замислих и аз...че искам да хвърля моята бутилка и да поканя на гости моята случайност. Може заедно да седнем на по чаша вино, за да изпразним нова бутилка и да пием за поредното корабокрушение, което предстои...Нова буря, нов късмет. Няма нищо лошо и срамно в това да помолиш за помощ, да разрешиш на някой да те спаси от самият себе си, да те прегърне и да попие част от агонията ти. Този някой може съвсем (не)случайно да има компас и да намери пътят ти към дома, да ти подаде ръка и да те води смело през тъмнината. Този някой ще ти припява feels like home, feels like home докато сам повярваш в това. Този някой ще те приема и разбира такъв, какъвто си в момента- тромав, тъжен и лош. Този някой ще е достъчно търпелив да те търпи и да запълва безкрайните дупки от съмнения, които си изкопал. Този някой ще знае, че още дълго ще се връщаш и денем и нощем назад, но ще е щастлив, ако го оставиш да рискува за теб и за себе си. Този някой ще вярва в теб, ще те държи здраво и тихо ще ти нашепва Just dance. Gonna be okay...Този някой ще ти подарява парчета време, докато си сглобиш нов живот и цветовата гама започне да варира от катранено черно, до интензивни ярки цветове...                      

вторник, 18 май 2010 г.

Una Canzone Che Non Ce

За какъв дявол, се навираш между шамарите? А се носят легенди, че жените никой не може да ги разбере. А аз теб как да те разбера? Ти имаш ли представа какво си пожелаваш? Полу-любов, полу-щастие, полу-връзка, полу-моменти...Осъден си предварително, да се разболееш от студа, които нося със себе си. А теб, кой ще лекува после? Не я познаваш достатъчно, не я познаваш...дори аз не съм я опознала все още. Тя не прилича на мен, различна е, само очите и са същите, като моите. Тя е по-красива и по-опасна, някак харизматична, увличаща, но вечно нащрек и готова да те унищожи. Една грешна стъпка и може да те разкъса, като глутница освирепели кучета.Виси в някакъв образ, виси на тънка нишка, която бързо изтънява. Ако не аз, то тя ще те погуби. Когато аз плача, тя крещи. Когато аз обичам, тя мрази. Когато аз притихвам, тя отмъщава. Бягай, избягай докато още не е късно, докато не е заразила и теб.  Или вече е късно? Слушай, ти си добър човек и трябва да се спасиш. Знаеш ли, някога и тя беше много добра, но не избяга...Сега е оцелява и това я прави жестока, не винаги, но понякога...в очите и, онези, в които се давиш, не блестят звезди, а мълнии...ръцете и, онези, които прегръщат и милват, могат и да душат...целувките и, онези, които разтапят, могат да ти изпият кръвта...Понякога е безпощадна, не прощава на себе си, та теб ли? Играеш си с огъня, момче...защо ти е да се изгориш, за да разбереш, че котлонът пари? Тя е по-силна и те води по точки, защото няма какво да губи, ти си този, който залага- дали не залагаш себе си...?
...whatever- ти решаваш...

събота, 15 май 2010 г.

Something Stupid


Какво пък, нека да вали,
аз си направих фреш от мечти,
забавно е...нали?
на дъното си ти...

петък, 14 май 2010 г.

...за да


Опитвам се да догоря, за да има утре...
...за да го има юни,
...за да го има морето,
...за да има неволни усмивки,
...за да виждам в тъмното,
...за да блести дъжда,
...за да си поема дъх,
...за да чуя музиката,
...за да видя дъгата,
...за да сънувам цветно,
...за да запаля нов огън,
...за да заспя на топло,
...за да намеря пътя,
...за да се повторя...

сряда, 12 май 2010 г.

Вкусът на дните

 Слънцето изгрява винаги от изток, всичко изглежда нормално, организмът ти уж е адаптиран към настоящето и изведнъж, отпивайки първите си, любими глътки кафе, усещаш онзи малко позабравен, но много по-силно горчащ от нормалното вкус. f*ck...наложеният контрол се изпарява за секунди. Сякаш си настъпил мина и наблюдаваш собствените си кървави, телесни части как излитат във всички посоки. Не, нищо не се пречупва, просто товарът, който подсъзнателно носиш е решил днес да изплува, да ти напомни, че е част от теб и че някои неща, никога не можеш да изхвърлиш от себе си. Късчета спомени, моменти и отрязъци се разхвърчават хаотично. f*ck...бях подредила всичко перфектно, а сега е пълен безпорядък. Бях сложила дните в папки с надписи-  горчиви, люти, сладки, солени, шоколадови...сега наблюдавам безпомощно как се руша. Къде да избягам? Толкова много се борих да надхитря проклетата реалност и да изляза от черните списъци, от беззвучната центрофуга на неосъществените си желания. Онова, другото Аз се смее зловещо и повтаря промяна в плана, прoмяна в плана...

 ...смее се и продължава да скача върху белите ми дробове и да накъсва дишането ми. Какъв вкус ще има денят, днес? Ха-ха...Ха-ха.. Отровен, живачен...не си изпила всичко до дъно, имаш още от страстният коктейл, имаш още докато си върнеш живота обратно. Искаше нещо истинско и го получи, но няма как да се отървеш лесно от него.Никога не си била практична, все искаш най-доброто, най-ценното, най-скъпото а после разбираш, че е и най-трудно и че най-много боли. Искаше моменти спиращи дъха, а сега спомените изтръгват сърцето ти и ти причиняват среднощни гърчове...хайде върви да спиш, утре ще е по-леко и по-вкусно,  утре може да похапнем от онзи, сладкият лед. Хайде, ела да те прегърна, та ние с теб обитаваме едно тяло и имаме все още много от дългият, зелен път...

сряда, 5 май 2010 г.

Dо NOT DISTURB

Знам, че животът е прекалено кратък, за  да се ядосвам и повярвайте ми правя всичко възможно да се отуча от този вреден навик. Обаче те са навсякъде, онези особени, ужасни хора- плевели, паразити, плазмодии и както искате да ги наречем. Врат си дългия, злорадо-любопитен нос навсякъде, хранят се с клюки, лицемерие и битовизми, имат гадателски или някакви си там паранормални способности и знаят много повече от теб и от мен, за собственият ни живот(и не само за нас, дори за майките ни на младини, за вероятността да сме осиновени, за вероятността да приличаме повече на комшията и всевъзможни други гадости).  Наглостта им стига до там, че са готови да ти преровят боклука, за да сигурни, че не пропускат нещо. Защо някой се чувства длъжен  непрекъснато да обсъжда околните? Да определя,  кое е правилно и кое не, да съди, да обяснява, да те съветва, без да си искал мнението му? Ако сте забелязали от особено значение за плевелите е, да са компетентни по всички въпроси и държат мнението им да бъде чуто. Не пропускат да изчетат всички възможни жълти весници и да са в крак с паденията на всички известни, безисвестни и не толкова известни личности. Имат ясна представа за политическата обстановка в България, конкретни начини за решаване на проблемите и жалък трудов стаж, поради трудното намиране на подходяща за тях работа или пенсиониране по болест, макар видимо да излеждат по-здрави от всички трудещи се хора. Имам ясно изразена алергия към подобни индивиди, опитвам се да стоя възможно най-далече от тях, но докато отскубна един и на негово място никне друг. Опитвам се да бъда търпелива, да не избухвам или просто да не обръщам внимание, но не винаги успявам. Правя каквото реша, че е добре за мен и семейството ми, без да преча на никого-нещо, което много ценя. Защо да търпя, някой да ми пречи или дори най-малкото да ми досажда? Как най-трайно се изтребват плевели?...

четвъртък, 29 април 2010 г.

Несвързаници по пълнолуние

Не очаквам нищо и нищо не предлагам. Този простичък факт предполага нещо безкрайно вълнуващо- а именно, че всичко може да се случи. Има нещо откачено в ентусиазмът ми...следродилната депресия не можа да ме тръшне, при все, че имаше всички основания...Може би обикновено психично разстройство? Каквото и да е искам да продължи по-дълго. Заставам пред огледалото и си намигам. Странно. Но усмихнато и уютно. Дори не знаех, че още мога да си подсвирквам с уста. Непременно трябва да видите цветовете- въздухът по-чист и по-син, тъмно-вишневи устни, слънцето в отсенките на оранжевото и жълтото, бледорозови длани, мастилено-синьоното дъно, от което се отдалечавам, снежно-бялата рокля на геометични фигури...От всичко по много. Може би глад, алчност дълго стаявана- ден след ден, час подир час. Липсва сценарий и режисьор, само аз- в главната роля. Сребърно пълнолуние :)), сигурно то е виновно? Незнам каква трябва да бъда, все още има твърде много неизвестни(мразя я тази математика), имам идея каква не трябва да съм...има неща, които няма как да ми бъдат отнети, имам място  за още белези...
Сега се смея. Живея буквално, с онази, по-добрата половина от мен. Интересна съм си. Не бързам, следвам някакъв нов ритъм, простичка, нежна мелодия. Светът е някъде там...

вторник, 27 април 2010 г.

Happy

Мисля, че съм щастлива. Поглеждам назад през рамото си и се усмихвам :)). Без причина, заради желанието да съм щастлива. Топли импулси. Разхищение на емоции. Перверзна тръпка на задоволство. Без обяснения. Без копнежи...
Двойна доза надежда и жажда...
Нечакана, неканена...добре дошла.

събота, 24 април 2010 г.

Без грим

-Как си? -Добре.
Мразя този въпрос и винаги се надявам отговорът да не е зле, прикрита лъжа. В повечето случаи този въпрос е просто излишен, защото рядко, някой истински се интересува от отговора. Това си е въпрос, само за протокола.
Обаче, още повече мразя да ме питаш -Как си, мацка?- и да тръпнеш в очакване, какво ще ти отговоря.
Първо, не съм ти никаква мацка.
Второ,не ме питай как съм. Спести си, фалшивата съпричастност и престани да се правиш на главна героиня от сапунен сериал. Не си падам по лицемерието и филмите с по 2 хиляди и незнам си колко серии. Омръзнало ми е от плитки и безсмилени разговори. Нямам време за 3 часово "кафе", не ме вълнува промоцията в поредният хипермаркет и не обичам да ходя в мола, така че разговорът ни е почти изчерпан. А и да не забравя, нямам акаунт във фейсбук и не мога да ти пратя нищо за фермата, но по-прицип съм добре.
Обясни ми, защо, ако наистина съм добре и ти го усетиш, започваш моментално да ме мразиш. Моето добруване, явно те притеснява. Нещо твое ли взимам? Или излъгах очакванията ти, че мога и сама да се справя, а ти все още разчиташ съдбата да струпа в краката ти несметни богатства. Това, че не водя на каишка мъж с изплезен език е поредният коз, на който се надяваш. Махни си доволната усмивка от лицето и се запитай, колко нерви и унижения изтърпяваш, за да се фукаш с "мъжа си". Sorry и безплатните обяди си имат цена, а и незнам от къде ги взимате тези натурални актове за мъже?- всъщност не ме и интересува...Не ме разбирай погрешно, не съм мъжемразка и не съм се отказала нито от секс, нито от любов. Просто съм против притежанието и злоупотребата с нечии чувства.
 Не се хаби да ми съчувстваш, завиждаш или каквото там ти минава през навафлената глава. Не съм толкова добре или зле, за да си губиш времето с мен. Живея както намеря за добре. Имам си своите проблеми. Знам колко ми струват свободата и независимостта, имам си своите липси, тревоги и неплатени сметки...обаче, притежавам нещо все още ценно. Не държа да се доказвам на никого и да натрапвам вижданията си, не търся вечно, нечиие одобрение и не съм си загубила вкуса към живота, въпреки че понякога е доста алангле. Обичам, да обичам, но не и да задължавам и си пазя личното пространство. И се променям, непрекъснато, не ми харесва да съм една и съща, дотягам си...
 ...може би, защото не съм мацка.

четвъртък, 22 април 2010 г.

Детектор на истината

Докато навън светът продължава да се движи в забързаният си и хаотичен ход, аз съм се сгушила в най-размъкнатият и топъл пуловер, който може да си представите. Потънала съм някъде сред завивки, дистанциони, книги и мисли за моето щастие и моите малки тайни, по покана на една много позитивна и усмихната жена- Don't worry, be happy , както обича (тя) да ни напомня.
Трябва да напиша 10 неща, които ме правят щастлива.Вероятно с лекота бихте отгатнали, първото и най-важно, което ме кара да летя...Дъщеря ми. Тази абсолютно безусловна и безкрайна любов, едва ли се нуждае  от допълнителен коментар и други клишета...Така, останаха 9.
...приятелите ми и най-вече Кати, морето, музиката, готвенето, почивен ден, пътуванията, добрите хора, лятото и любовта.
Сега трябва да споделя 5 неща, които не знаете за мен. Хмм, а всъщност се чудя, какво знаете и кое ще ви е интересно...но, да не се заплесвам.
Ходя на зъболекар, без проблем и без упойки :)), имам много силно изострено обоняние(надушвам всичко, като куче), спортувам 3 пъти в седмицата, главата ми е хлътната (точно на мястото на фонтанелата ???), гледам шампионска лига, паля се и псувам дори.
Е, това е, признах си някой неща...:)).
Очаквам самопризнания от ALTAIR, Еl, Nezzo, Morrt, Ицо.
...и това да си остане само, между нас...

сряда, 21 април 2010 г.

39 °C

Слънцето прави отчаяни опити да изрее. Пия великолепен, турски чай от голяма, бяла, порцеланова чаша. Въздухът е наситен с аромат на цветя и зелени листа. В главата ми ври яхния, а очите ми плуват. Термометърът не показва нищо добро. Задрямвам, облегнала глава на меката възглавница и ми се присънват ухаещи люляци и палачинки със спанак. Долавям прелитаща, банална музика...Хей, бейби. Държа те за ръка-а, караш ме да горя, да горя-я...Студено ми е. Завивам се през глава...болно, изтощено, тежко дишащо същество, молещо за прегръдка и топлина...,и топла супа.
...
м*мка му, как можах да изляза на това лошо, дъждовно, коварно време с мокра коса, къде ми е ума?

понеделник, 19 април 2010 г.

Случайно събитие


....ужили я оса или може да е било пчела. Погледна голото си рамото , което за секунди се поду и стана двойно по-голямо и червено. Вдигна ръка към устата си от изненада, а след това притисна с пръсти нажажената си плът. Спря колата и слезе. Наоколо нямаше жива душа, безлюден пущинак. Болката се засили. Беше и за първи път и се надяваше да не е алергична, имаше само вода под ръка. Погледна отново сърбящата, зачервена кожа. Приличаше на отделен, жив, пулсиращ орган...и все пак това е само оса. До утре отокът ще е спаднал, оставяйки след себе си бледа следа. Хрумна и, че хората всеки ден я жилят и оставят жилото си в тялото и. Ден след ден трупа и смесва различни отрови. Коктейл, които с годините се сгъстява. Отровните пари бродят из вътрешностите и притискат дробовете. Дааа, ето защо страда от липса на кислород доста често. Няма къде да избяга…от болките, от раните, от безсънните нощи и  всички  унижения. Не е достатъчно да ти бият доза урбазон и душата ти да заздравее. Някога имаше усещането, че разбира живота, но вече не. Защо се сети точно сега? Трябва да пита някой, някой все ще знае...
А може би това е играта, може би е нормално ако надигнеш глава над тълпата, някой да стрелят по теб.

петък, 16 април 2010 г.

Догадки

Едни коментар на Художникът, ме зашлеви рано днес- "Гледай да не прахосаш себе си...". Какъв ли е капиталът от чувства, със който стартираме? Сами ли го губим или бавно и методично ни ограбват? Остава ли нещо на склад? Ако изгубим всичко, какво- на кредит ли трябва да продължим животът си? Или пък докато от нас вземат, ние прибираме чуждо богатство?
,за да има баланс...

четвъртък, 15 април 2010 г.

Пътеки

Bia, първо искам да ти кажа, че хич не ми е лесно. Поглеждам в блогролът си и направо ме обливат студени вълни...всички там са точните парченца от моя пъзел, всички са важни и много различни...
 Ще започна с Нямам идея и Владо. Самото заглавие е в унисон с мен и безкрайните противоречиви мисли и чувства, които ме спохождат непрекъснато. Владо, успява най-често да върне усмивката ми и да ме потопи в света на децата и вълшебството на приказките.

 Ще продължа на кратко с In Brief, това е мястото, къдете едно момиче, излива водопади от емоции и настроения и в почти 90% от текстовете намирам себе си, макар да съм трайно изгубена.


За десерт, оставих оздравителната доза Цинизъм, която Елфът на драго сърце ни предлага и то по начин, по-който едновремено има вероятност да се задавя от смях, но и много сериозно да се замисля над грозната (ни) действителност...    

Честно казано е много трудно да спра до тук, но регламентът го изисква и правилата е добре да се спазват, дори понякога да ни ограничават...Моите Пътеки са си там и аз се разхождам на воля и винаги намирам по нещо ценно, вълнуващо и интересно. Светът през очите на другите е много, много различен и същевремено близък.
Подавам топката в полето на Кръстю, Владо, ИцоEl ,Хитрата сврака, Пламен Бочев , а и всеки друг от посетителите тук....


                                                                            


вторник, 13 април 2010 г.

Чудя (си) се

Даммм, приличам на Алиса в Страната на Чудесата и съм точно в онзи култов момент, когато се чуди по-кой път да поеме, при положение, че не знае къде отива...безумното в този момент е, че аз редовно се отбивам в тук, ама много редовно. И- о, простете моето невежество едва днес прочетох това. ??? Понякога искрено се чудя за какво, ми е тая глава? За завършек на тялото или за равновесие...ако някой, знае да ми каже. Хм, понеже днес нямам много време за писане, ще си го оставя за домашно...и ще се надявам чере(п)ната ми кутия за напред да работи по-добре и по-смислено.

понеделник, 12 април 2010 г.

Time To Grow


Престани да ме шпионираш. Престани да надничаш в душата ми. Престани да изскачаш неочаквано и да караш сърцето ми да пропуска удари. Какво искаш? Мен? Мен ме няма, изгубих се преди време. Сега съм ничия и се търся. Сега съм идеалната непозната. Ти виждаш само външността ми, а аз съм изцяло променена. Захванах се с ремонт и съм станала маниачка на тема чистота. Поправих всичките си вътрешностите си и после старателно и търпеливо търках и стъргах, за да лъсна всичко до блясък...стигнах  до всяко ъгълче. Смених всички тръби, клапани и щрангове. Изхвърлих старите мебели и поръчах нови...по-модерни и по-практични, по-удобни за сам човек. Такива, които не очакват присъствието ти, а и ти не би ги харесал. Купих и много лампи, за да разсея тъмнината, която ми остави.Смених и ключалките, за да се чувствам по-спокойна и по-защитена.Сега ухая на ново и на чисто...Всичко най-после си е на мястото. Освен ти. Все още дебнеш през прозорците, звъниш на звънеца и после се криеш. Недей. Проиграхме всичко. Натрупахме камари от грешки и премълчани истини. Прибери се там, където ти е мястото, там от където не посмя да си тръгнеш. Стига скита. Аз не съм тази, за която мечтаеш...тя си тръгна и не остави адрес. Аз само приличам на нея. Моят нов живот е досадно подреден и няма да ти хареса...не е това, в което се влюби. Онази твоята (моята) усмивка изчезна напълно, онова щуро, хаотично момиче остана някъде в миналото, недоизживяна...

сряда, 7 април 2010 г.

Кризите, не са това, което си мислиш

В киното сме. Аз и малкият, голям човек. Текат безкрайни реклами. Най-накрая филмът започва. В тъмното един дребен пръст ме побутва и две големи ококорени очи ме поглеждат хитро.
- Мамо, в криза сме. Филмът едва започва, а пуканките вече свършват.
-Ооо, ясно. Добре. Отивам да се преборя с кризата.(мисля си- поне тази ми е по силата)

вторник, 6 април 2010 г.

After the Sunset

Дадох си почивка- от всичко. Опитах да залича много от спомените си- и хубави и лоши. Просто ми тежаха и прегърбваха...твърде дълго. Реших, че мога да ги оставя някъде по пътя...
Пътищата ме пречистват. Времето прекарано в път е някак освобождаващо, наситено с кислород...дишането е леко. Пътят винаги води някъде и се пресича с хиляди други. Пътищата изненадват и впечатляват, оставяйки горещи проблясъци в съзнанието ми. Изневиделица ме застигат плашещи, летни бури и внезапни,  горещи вълни посред зима...и нищо от това не ме пристеснява. Странно? В живота тези неща, винаги ме будят посред нощ и винаги искат обяснения...само, че тогава е нощ ,а аз съм сънена, хаотична и несвързана и ми липсва каквато и да е следа от размисъл...но всъщност това сега не е толкова важно. Мислех си за пътищата и хората. Срещи с непознати приятели. Спокойни и дружелюбни, изпълнени с живот и здравомислие. Хора на път - не се знае кой и кога ще ти помогне в нужда или пък ти ще помогнеш на някого. Хора с имена, лица, души. Търсещи. Искащи. Намиращи. Един жест, една усмивка и си заразен, ставаш по-мил и по-човек. Пътят е моето лекарство, засища глада на сетивата ми и заздравява разнищените ми тъкани...всяко едно ново място притежава своята магия и история. Затварям очи и улавям изумителни неща...нови неща, чисти неща...имам отчаяна нужда да направя място на Новото, да намеря сили и смелост и да поема към него. Първата крачка мисля, че вече направих.

 P.S. Христос Возкресе на всички. Бъдете живи, здрави и щастливи.

петък, 19 март 2010 г.

Chilli


Чудя се до колко е вярно, че е по-добре да страдаш, отколкото да причиниш страдание... Това не е ли вид мазохизъм? Игра на котка и мишка, обаче гониш себе си. Ти си ловецът и жертвата. Постоянно си нащрек, дебнеш и се пазиш...Споко, няма да те канонизират за светец. Няма ненаказано добро. И за това ще си платиш. Скъпо и прескъпо. Постепено ще си промиеш черепната кутия до степен на неузнаваемост. Обричаш се на вечно съпътстващото те недоволство. Забравяш личните си качества, причуват ти се упреци отвсякъде. Виждаш невидими проблеми, даже си измисляш, пристрастяваш се към собственото си неодобрение. Копаеш ли, копаеш...бездънна яма на несигурност и страх да споделиш истинските си мисли. Приемаш да си губещата страна. Да си траеш, за да не накърниш нечии отдавна неизлечимо, заболеели амбиции.  Стоиш като магаре на мост, инатиш се на себе си и не помръдваш. Не се заблуждавай, ти не печелиш нищо. Най-много да те тръшне поредния животински грип.Напротив не е луд, който яде баницата, ти си лудият, че хем му я правиш, хем му я даваш...
Време е за твоята оздравителна доза егоизъм, усмихни се, прости си и обичай преди всичко себе си и своите лудости. Време е за метаморфоза. Посей, за да покълне, поливай, за да расте и грей, за да узрее. После ще си похапваш на воля. Лично произвоство, модерното Био, без нитрати, пестициди и ГМО...може да ти излезе по-скъпичко, но ще си струва и ще е вкусно.

вторник, 16 март 2010 г.

Derailed


Тия дни бях много ядосана, направо бясна. Със и без причина. Мощни вълни от гняв се надигаха изненадващо в мен и заплашваха да прелеят. На моменти ми беше трудно да се позная.
Сега седя с чаша кафе, прибрала някъде дълбоко в себе си този емоционален водовъртеж, които се опита да ме засмуче и се опитвам сама да се разбера. Мисля, че тичах твърде дълго без да спра и да си поема дъх. Бягах с все сила от хора, които исках да не бях познавала. Ако можех сигурно щях да ги изтрия- окончателно...завинаги. Не ги мразя, не ми е присъщо да мразя никого. Мисля, че се чувствах измамена, предадена, омърсена и изцяло загубила доверие в света около мен. Щом най-близките ти могат да ти забият нож, то...къде е смисъла и има ли го изобщо? Да те изядат жив? Действителността ми изглеждаше жестока...и тогава побягнах. Люшках се дълго напред и назад. Бях свободна, но и зависима. Притеснявах се до смърт, че съм изцяло отговорна за малката си дъщеря. Животът и бъдещето и беше в моите ръце. Моменти на смазващо безпокойство. Моменти на безкрайна умора от жонглиране между работа и майчинство, примесени с паника за финансовата отговорност, която нося. Някъде по пътя бях забравила за себе си, за личните си нужди. Някъде сред изтощението и грижите, се бе зародила тази ярост, която ме смая. Ярост, че трябва да се справям със всичко,  ярост от липсата на някой на когото да повярвам и да почувствам близък, ярост към безкрайните реклами, натрапващи вечно усмихнати, доволни и притежаващи всичко хора...и накрая осъзнах, че изпитвам най-вече ярост към самата себе си. Исках да съм повече от перфектна, да съм повече от силна- да работя, да се занимавам с дъщеря си, да пазарувам , да готвя, да чистя, да пера, да излеждам добре, да спортувам, да имам социални контакти, да се справя с повредената кола и т.н. и т.н. Сама се бях заклещила в омагьосан кръг от вечно бързане и списък с задачи, по-дълъг от този на Шнидлер...и внезапно гръмнах. Избухнах като новогодишна заря и си дадох сметка, колко ядосана, опустошена, уплашена, смазана и тотално разпокъсана съм била години наред. За мое щастие в момента, в които яростта ми напираше да вземе връх, аз просто се прибрах сама, свих се на канапето и премислих всичко отначало. Дадох си сметка, че никой не очаква от мен да бъда перфекта, а и никому не съм длъжна. Дадох си сметка, че е по-добре в дни като този (понякога гневът е неизбежен), просто да не правя нищо, да си почивам и да не се опитвам да контролирам живота си.Дадох си сметка, че всеки един избор, който бях направила не е бил плод на моментно състояние, а  решение съпровождано от дълги вътрешни противоречия от моя страна. Дадох си сметка, че съм просто човек, а не робот и нищо човешко не ми е чуждо...

вторник, 9 март 2010 г.

Най-хубавото предстои

Можеш ли да се видиш отстрани понякога? Можеш ли да видиш смелостта, която извира от теб, защото отказваш да правиш компромиси с душата и тялото си. Ти можеш да избираш, ти имаш смелост да решаваш. Правиш крачки напред и знаеш, че това ще ти донесе много болка, но рискуваш. Изпълнена си със самоуважение.
Ти притежаваш все още нещо много ценно, ти можеш да обичаш без да задължаваш и без да изискваш. Можеш да обичаш, защото  уважаваш любовта, въпреки че тя често нито е търпелива,нито е благосклонна. Има моменти, когато буквално си болна от любов. Задушаващо. Хапе безмилостно. Опитва да те пречупи. Възелът се затяга още по-здраво.
Любовта си е любов, а твоето единствено престъпление е, че си обичала твърде много. Много отдавна вече не си слаба. Научила си се да оцеляваш сред догатки. Направила си избор. Някой хора избират точно тази роля, други седят и приемат каквото им се предлага с благодарност.
Ти си красива. Съчетаваш прекрасно сила, добронамереност и уязвимост. Очите ти блестят, когато се смееш и си доволна, че не избра да бъдеш полущастлива. На кого му е потрябвало полущастие?

понеделник, 8 март 2010 г.

Празник

Телефонът звъни. Поглеждам дисплея. Я, дребосъчката, е. Вдигам.
" Мамииии, честит празник. Много те обичам и си пожелавам като порасна и аз да съм Майка и мен да ме обичат така. Нарисувах ти изненада, ама няма да ти я казвам, защото е изненада. Айде, чао, че влизам в час."
...
Честит Празник, Мили Дами! Дано и Вас някой Ви обича така. Едва ли има по-голяма награда от тази...

събота, 6 март 2010 г.

Нещо, за което си мисля

Искам да е ляяятоо...Омръзна ми зимата, ама толкова много ми омръзна, че чак ми се ще да прескоча пролетта и най-вече прочутата пролетна умора. Омръзна ми да е мрачно и вятърът да се опитва да изкорени от тялото ми и без друго отнесената ми глава. Отново вали. Да не би Слънцето да се е загубило някъде по пътя или пък му се е случило нещо лошо. Трябва да взема да го потърся, може да е болно, а може да се е забъркало в някаква каша и да се го арестували, то напоследък подгониха и просяците за данъци.Какво и да е, дано приключи по-скоро. Продължителното  лошо време е досадно. Имам нужда от едно наситено синьо небе, а не от тези тъмни островръхи облаци.
Искам да се събудя от игривите слънчеви лъчи, които се провират и танцуват през всички пролуки на щорите, гъделичкат ме по цялото лице и вливат нови и свежи и сили в тялото ми.
Искам да се протегна доволно, като мързелива котка, после да се отдам на милостта на един хладен душ и да наблюдавам, как хилядите малки капчици се търкалят  и сякаш образуват среберен слой по кожата ми. После ще облека нещо крещящо жълто, ще си сложа идиотска усмивка и ще изляза на разходка. Ще грея над всичко. Ще е страхотен и празничен ден. Нима лятото не е повод за празник...
Искам ляятооо, и да пари..., да гори, да изчисти снега, калта и прахоляка и да пламна. Да ми светне пред очите.Меки картини-море, пясък, чайки, цветни камъчета и рапани. Лято...ммм става ми сочно, само щом си помисля.

сряда, 3 март 2010 г.

Национален Празник

Честит 3-ти Март на всички. Честита Ви Свобода. Желая на всички да се научим да празнуваме този ден като истински българи. Да се гордеем искрено със себе си и с България.

понеделник, 1 март 2010 г.

Just The Way It Is


                                " Кажи “стоп” и задръж стрелката!
                                  Кажи “стоп”, дъх поеми!
                                  Кажи “стоп” и във тишината
                                  за миг спри да бъдеш все първи ти!"
Не ти ли омръзва да си най? Непрекъснато се съревноваваш. Непрекъснато доказваш правота си. Да си винаги пръв и прав, достатъчно ли е? В това ли е твоят смисъл? Не мислиш ли, че това те ограничава? Живееш оковано в мрачна решимост и железен цинизъм. Мисълта за провал те унищожава. Бориш се, лавираш, мачкаш всичко и всички изпречили се на пътят ти и единственото, за което мечтаеш е да си център на събитията. Искаш всички да те обичат и ласкаят. Пристрастяваш се. Знаеш, че това обожание е фалшиво, знаеш , че тези приятели са мними, че биха ти забили нож в гърба, стига да могат. Но това не може да те спре, поредната  предстояща победа те очаква. Представяш си невероятното чувство, сладкия вкус на властта и онова странно, алчно задоволство на величие и самодостатъчност. Из тялото ти започва да пълзи топла, егоистична възбуда.
 Моментът на триумф отминава, аплодисментите заглъхват и ти отново трябва да се доказваш. Отново трябва да бъркаш дълбоко в душата си, да търсиш новото и да рискуваш. Нямаш време за глътка въздух, забравяш кой си бил, от къде си тръгнал. Забравяш какъв е бил първоначалният смисъл. Преструваш се, че никой друг освен теб не съществува.
Докато оцеляваш и препускаш към върха в теб живеят двама души. Старият, наивен и беззащитен човек, който вярва в доброто и хората и онзи новият, който наблюдава безпристрастно отстрани и мисли само за себе си.
Началото е вълнуващо, гордееш се, влагаш истинска страст във всичко, разпръскваш оптимизъм и вяра и неподозираш колко много врагове си създаваш. После започва да вони. Малка частица от теб все още вярва, че има красота и на върха, но опитът ти знае какво предстои. Сдобиваш се с една нечовешка и гадна сбособност да се отръпваш от всичко, в което трябва да вложиш чувства. Отначало боли, но егото ти е по-силно. Постепенно приемаш нещата, мислиш си, че можеш да преживееш всичко и че обикновените слабости не са за теб.
Наистина ли се бори толкова, за да стигнеш до тук? Това ли е, с което ще живееш за напред? Можеш ли да спомниш все още за някоя тиха, уединена нощ, озвучавана от квакането на жабите?

понеделник, 22 февруари 2010 г.

Questions


Имаше ли истинска причина да се разминем или всичко е плод на гордост и предрасъдъци? Плод на измислени оправдания, на страх от истинското или изфабрикувани отговорности. Кой в случая е победител и кой е победен? Ще има ли купи, медали и почетна стълбичка за печелившият и утешителна награда за загубилият? Или може би заедно загубихме и победителите са други и тайно ликуват. Приличаме на кръстовище със светофар, уж се пресичаме, но когато на моята улица свети зелено, на твоята е червено и после обратно. Понякога мечтая да завали и светофара да блокира.Ти нали знаеш, че тогава започва да мига оранжево и от двете страни? Мисля си, че сред хаоса на кръстовището ще ни е по-лесно да се настигнем, отколкото в този подреден свят. Едно поне е сигурно царе сме на хаоса, перфектно объркахме всичко. Царе сме и на имитацията, имитираме перфектно, че живеем  така както искаме, имитираме, че нищо не ни липсва, имитираме чувства към хора, които заслужават любов, а всъщност ги тровим тайно с лицемерие. Не беше ли закономерно, когато двама са щасливи един да е нещастен? Май разваляваме бройката. Аз ли не те заслужавам или ти пък не заслужаваш мен? Кой определя кое е правилно и кое е грях? Защо точно когато за миг помисля, че съм започнала да забравям, се появяваш от нищото и разрушаваш крехите основи,  върху които се опитвам да градя живот. Как усещаш точното време , точното място и точният момент и защо не бяхме точни, когато трябваше? Докога мислиш ще носим тези дремещи вулкани в сърцата си и какво ще се случи ако им позволим да изригнат? Хубавите спомени ми тежат повече от лошите, мисълта, че никога повече няма да ги изживея ми горчи непрекъснато...Въпроси,въпроси,въпроси.Къде са отговорите и искам ли да ги знам? Ще мога ли да ги преглътна, ако не ми харесат?

събота, 20 февруари 2010 г.

Пито – платено


 Мракът се превръща в светлина. Мислите ми бавно се разливат. Вече дишам равномерно...не по-точно е, че имам усещането, че дори душата ми диша. Затварям очи и се отпускам. Струва ми се,че виждам множество падащи звезди- златисти, сребристи, изящни, искрящи. Представям си,че са истински и си пожелавам ние с мракът повече да не се срещаме, да си останем далечни познати и да забравим за лошите дни....даже предлагам сделка.
 "Хей, Мрак, аз ще ти обещая да спра да се страхувам за глупости, а в замяна ти ще ми обещаеш да стоиш далече от мен и от близките ми. Дори ще опитам да отминавам ежедневните препъни-камъчета с едно-две махвания, ще спра да се ядосвам на глупави и зли хора, нека живеят както намерят за добре.Ще се науча да изпадам в блажен унес, когато трябва да си почивам, а не се чудя какво още да свърша. Ще се опитам да харесвам сложното и да го превръщам в по-просто.Ще се опитам да запълня дупките и празнотите в душата си, ще се опитам да обичам отново. Хей, Мрак, тръгвай си вече, нямаш работа тук. Върви си по живо, по здраво, запилей се някъде далече и не се връщай никога повече."
 Топката в стомахът ми  започва да се смалява, страхът, заседнал в гърлото ми бавно се измъква на пръсти и ме оставя на милостта на умората. Мисля, да се заровя в пухената възглавница и да опитам да изплача всичко. Имам нужда да се оставя на течението на сълзите си, докато отмият всичката чернилка и всичкият мухъл, които съм наслоила...

петък, 19 февруари 2010 г.

Всичко е добре, когато завършва добре

Давам по-една голяма усмивка на всички днес.
На първо и най-важно място искам да кажа,че момиченцето е добре-живо и здраво. Било е похитено, но за това сега не ми се пише( и говори). Благодарение на близък приятел на семейството бяха задействани и ангажирани всички възможни органи на реда и случеят приключи положително.
На второ място искам да кажа, че останалото в момента не е важно- :)
Хубав ден и ако нещо го помрачава можете да поръчате от това -много е ободряващо, няма да съжалявате.

четвъртък, 18 февруари 2010 г.

...

Незнам как да започна този пост, нито какво точно да напиша. В главата ми има милион неконтролируеми мисли. Седмицата започна меко казано кошмарно и нямам идея как ще завърши. В понеделник се прибирах от яз Тича и мислех колко прекрасно съм прекарала тройният празник сред гора, планина, близки хора и далече от суматохата на града, далече от множеството изнервени и сърдити хора. На влизане в Богоров  на един тир му изпадна резервната гума. Честно казано не трепнах, всичко се случи много бързо и с възможно най-леките поражения за пасажерите и колата. В последствие размишлявах над нещата, мислех си за котките и техните девет живота( и не ме питайте защо-това беше едно от първите неща, които се загнездиха в ума ми...), свръхестествената им интуиция и все неща в този стил. После дълго мислих за мига-един миг, в който животът ти се променя или свършва..., един миг, през който си напълно безсилен и разчиташ само на ...на какво, всъщност разчитаме?-на шанс, на късмет, на това че дните ти не са свършили, на Господ?, на интуиция, на съобразителност, на ангел-хранител...
Днес търсим едно дете на 14, което от снощи е в неизвестност-казва се Ради и е много красива, но аз нямам снимка, която да ви покажа за съжаление. Прибирала се от училище, когато за последно е говорила с родителите си, които са мои добри познати.
Отново си мисля за мига, в който нещо преобръща целият ти досегашен живот, всичките ти цели, идеали, мечти, правила...Днес не знам , в какво да вярвам, от какво да пазя дъщеря си и как точно ще се справя. Днес отново съм безпомощна, отново съм потресена и губя почва под краката си. Единствено се моля, всичко да завърши добре...
Няма да пиша заглавие и да обощавам нищо, защото не мога.

четвъртък, 11 февруари 2010 г.

Wind Of Change


  Непрекъснато се променям, чувствам нужда да се променям, да се усъвършенствам и да ставам по-добра. Животът ми е низ от събития и ситуации, те ме провокират, карат ме търся адекватни решения и каляват волята и  характера ми. Не мисля, че съм се родила такава, каквато съм или каквато ще бъда. Понякога ме връхлитат катастрофални проблеми, за момент се сривам, чувствам се смутена, объркана, изплашена, обезверена, нищожна. Готова съм да се предам и да рухна. Точно когато съвсем изгубя посоката и верния път се появява това дяволско ( или може би ангелско) желание да променя нещо в себе си и в живота си. Да науча нещо ново, да преосмисля нещата, целите си, отношението към себе си и към околните. Болката, която до момента ме е дърпала към дъното, сякаш се трансформира, превръща се в предизвикателсво и възможност.Страхът от неизвестното е заменен от вълнение и любопитсво към новото, от възможността за по-красиво и по-добро настояще. Истината е, че все още вярвам в малките вълшебства, но понякога за мъничко забравям, че те не са само в приказките, за феи, елфи и магьосници, малките вълшебства са много по-близо, те просто са в мен.

сряда, 10 февруари 2010 г.

Зимно


Зима е. Студено ли ви е? Искате ли да ви стопля?
...
Да си призная, аз дори я обичам.Бяло, чисто, невинно, малко мързеливо, малко меланхолично,малко романтично...
Всяка вечер щом се прибера ме посрещат любимите ми топли пантофи.Нежно прегръщат измръзналите ми крачета и постепено вливат нов живот в цялото ми тяло.После идва ред на горещата баня- изпълвам всичко около мен с ароматни пари, оставям се изцяло на тишината и топлината, отпускам сетивата си,кожата ми се насища с влага и се прераждам. Заредена се отправям към кухнята...и танцувам с вкусът на зимата. Съблазнявам душата и тялото си с безумни екзотични ухания и храни.Избирам си вкусни маршрути и обикалям целият свят. Питам малката принцеса "Къде искаш да вечеряме днес?"-"В Индия". Правим си по една точка на челото и се потапяме  във вълшебството на индийския ориз басмати, пиле, шафран,  подправки ...,утре можем да отскочим до Италия и да се насладим на  зехтина, зеленчуците, билките, рибата, сиренето, плодовете и балсамовият оцет, после ще се разходим до старата къща на баба ми, където още ухае на тиква с канела, прясно изпечени хлебчета и яйца на вестник...,ще поиграем на гейши,ще си устроим истинска чаена церемония...
Така е много по-топло,особено когато имаш малък помощник, изпълен с добри очаквания и оптимизъм за света и живота.Понякога си мисля, колко ама наистина много малко е нужно да си щастлив. Един момент, една усмивка, една мечта, едно ухание, една прегръдка и чифт светещи в тъмното детски очи...

четвъртък, 4 февруари 2010 г.

урок по рисуване


Намерих един стар триножник захвърлен на тавана.Поизчистих го,поизлъсках го и му сложих чисто бяло и ново платно.
"Ще рисувам"- казах  тържествено.Обаче,лошото е, че аз всъщност не мога.
"Можеш"-каза триножникът и сякаш ми се посмихваше лукаво.
"Да,бе мога.Ти пък от къде знаеш? И как, по дяволите говориш? Ти, не можеш да говориш?"
"Не мога,обаче мога.И ти не можеш,но всъщност можеш.За да успееш трябва да умееш да усетиш емоцията и да избереш точния цвят.Трупай емоция след емоция и смесвай нещата докато получиш вселена от багри и положиш основите на собственият си вълшебен свят.Поиграй си с цветовете и светлините,добави от своето настроение, рисувай влюбено, рисувай енергично, рисувай уморено, рисувай смях, танц, аромат, вкус.Въображението е това, което може да те заведе там,където искаш. Докато рисуваш първата картина в живота си, ще се научиш да обичаш експериментите, които правиш,ще се научиш да не се страхуваш от грешките,защото би могла лесно да ги претвориш.В грешките всъщност няма нищо лошо,важното е навреме да се коригираш и да продължиш към целта.Можеш да използваш първоначалното си незнание,за да задаваш глупави въпроси на воля.Можеш да имитираш велики художници,така и или иначе твоето копие ще е съвсем различно, а току виж си постигнала шедьовър.Няма нужда да обясняваш,нека всеки сам търси смисъла.Имаш право да се променяш колкото пъти решиш,защото това е нещо естествено и присъщо на всяко изкуство. Представи си , че рисуването е лудост.Лудите могат да правят каквото си поискат, могат да са щастливи без причина,точно както е нужно да се живее животът. Освободи лудостта си и я пусни навън.Спомни си Дон Кихот-лудият,който всъщност вижда истината по-ясно от всички нормални...."
"Шшшт,тихо.Пречиш ми на вдъхновението."
"Рисуваш ли,вече? Какво рисуваш?"
"Животът, с неговата простота и сложност."

вторник, 2 февруари 2010 г.

Мълния



Той имаше чувството,че са заедно цяла вечност.Никога не я беше обичал безумно, но така и не намери сили да я остави.Дори се ожени за нея.Всъщност тя беше добра,почти перфектна съпруга.Беше умна, поддържаше домът им изряден, съобразяваше с любимите му хобита и навици, рядко досаждаше, обичаше го...,но помежду им стоеше една оглушителна тишина. Дори когато говореха,той продължаваше да чува тишината-съвършена,до болка позната и омразна.Беше му студено в този тих и подреден дом.
Колко глупаво,мислеше си,да си избереш за жена тази, която е подходяща.Все едно да си избереш подходящ диван-може да не ти харесва много,но е удобен и практичен.Сега копнееше да му е шумно и неудобно.Осъзнаваше,че дори да залее този дом с бензин и да драсне клечката, тук пожар нямаше да лумне и той нямаше да усети така жадувата топлина.
Един ден ден я срещна-точна такава каквато винаги си я беше представял.Погледна я и през тялото му преминаха хиляди волта ток,а първата му мисъл беше ''Тя е мълния" И това го уплаши.Знаеше,че мълниите са смъртоносни,че овъгляват тъканите и поразяват нервната система.Толкова дълго беше копнял за нея,а сега трепереше от страх.Трябваше да улови мига, нямаше право на изчакване,защото мълниите живеят твърде кратко...
...
Проследи го с горчива усмивка как тръгна да бяга.Очите и го сканираха,виждаха празният му лишен от смисъл живот и не разбираше защо не остана с нея.Наистина ли има неща,които не могат да се случат? Толкова много си приличаха.Защо не пожела да и даде шанс? Каквито и да бяха отговорите,мигът беше изчезнал.
...
-Скъпи,побързай.Плажът е чудесен,водата е великолепна,но мисля,че се задават облаци и ще изпуснеш момента.
-Идвам.
...
"Мъж оцеля след удар от мълния news.info/design/. Лекарите спасиха живота на 38-годишен мъж след като той е бил ударен от мълния. .....''

сряда, 27 януари 2010 г.

Тя


Напоследък се събуждаше с усмивка.Нещо в нея се беше променило или пък се събуждаше.Хрумна и една мисъл "Животът е като стадион- някой се състезават,а други само гледат"-кой знае къде и кога го беше прочела,но точно сега думите изплуваха в съзнанието и. Вече не и се стоеше на трибуните,достатъчно много мачове изгледа и достатъчно дълго беше вярна и лоялна фенка.Сега искаше да играе.Да играе най-вече за себе си,а не за публиката.До този момент всичко,което правеше или не правеше,беше в услуга на околните.Днес или вчера,а може би в някой от предишните дни тя разбра,че мечтае за себе си.Боже,колко и се живее.Дишаше и смееше...Погледна се в огледалото и се изненада.Беше красива.Тя се хареса и се усмихна отново,половината от състезанието беше спечелено.Вече беше част от живота, вече беше на терена.Погледна се още веднъж и мислено се поздрави -"Хей,ти си жива,ти успя!" Навън беше люта зима,но на нея и беше топло и хубаво.В душата,в мислите и в тялото и настъпваше пролет.
Е,да вървим да играем...

вторник, 19 януари 2010 г.

Спокойствие или какво?

Страдам от спокойствие.Обзело ме е странно,злокобно спокойствие.Имам една дузина неща,за които да мисля и да се тревожа,но аз почти не трепвам.
???
От дълго време мечтая за спокойствие,но сега това ме плаши.Измамно е.Пропускам нещо.Живея в рамка и не ми харесва.Аз не съм картина.Мразя очертанията...Въведох ред,който ме дразни и стресира.Искам си хаоса,заразителната енергия,та дори и тъгата.Имам чувството,че спя зимен сън и дните ми минават в просъница.
Просто трябва да се събудя.Трябва да си върна въображението и цветоусещането. Спокойствието е хубаво,но моето май сама си го изфабрикувах и сега не съм очарована.
То пък аз кога ли съм очарована.Все искам още и още,или пък претендирам,че не е това ,което съм искала.Но не ме разбирайте погрешно,тези искания-изисквания не са към хората около мен,те са си към мен самата.Явно не ми допада да живея само в един сезон или може би не съм уцелила все още времето,през което ми е най-топло.Голяма бъркотия.

събота, 9 януари 2010 г.

четвъртък, 7 януари 2010 г.

different

Аз съм различна,ти си различен,той е различен.Понякога сме на едно мнение,имаме еднакви цели и идеали,но друг път се случва да се разминем.Понякога това ни сближава,друг път мен лично ме натъжава...и не защото искам винаги и всички да са съгласни с мен,а защото искам дори когато не ме разбираш просто да си до мен и да ме оставиш да постъпя различно.Всички искаме най-доброто за най-близките си,така сме устроени...обаче-Кое е най-доброто? Понякога просто няма най-добро,трябва да избереш правилното.Има основни, морални правила,които ни правят преди всичко хора.
Аз не съм слаба личност и не се отказвам лесно,но и егоизмът не ми е присъщ.Когато искам нещо се боря,давам всичко от себе си и търся справедливите решения.Когато виждам,че въпреки всичките ми усилия нещата не се получават,премислям.Достойно е да се откажеш навреме.Да осъзнаеш,че не си всесилен пред естествения ход на живота и природата.Не искам всичко и на всяка цена,защото съм наясно,че не бих могла да платя всяка цена.
"Законът на приоритетите: истинските лидери знаят, че не всяка активност води до резултат".
Кой е готов да плаща "на всяка цена"?

вторник, 5 януари 2010 г.

One more year

Празнеството по случай Нова Година мина протоколно.Дори бих казала скучновато.Така де, кой друг луд след като е почистил и оправил всичко от новогодишната нощ се е озовал на дивана в кухнята с чаша вино и Хемингуей в ръка,много преди останалата част от населението да приключи с купона.Не прекалих с пиенето,не прекалих с яденето-дори бях на здравословна рибна вечеря,но виж....цигарите са друго нещо.-с тях винаги прекалявам и то с удоволствие. Настроението ми беше лабилно,но все пак устоях да не се поддам изцяло на лоши емоции.Може да се каже,че по-скоро прекарах една тиха нощ,в компанията на собствените си мисли,които за жалост не са ми най-добрите приятели.
...но пък,наистина се надявам,че ме чака силна и ведра година.