четвъртък, 31 декември 2009 г.

happy new year

Една разкошна моя приятелка ме помоли да напиша нещо позитивно и весело...хмммм.Трудна работа,обаче много я обичам и бих искала да и доставя това удоволствие.
Мила ми,Камита, след броени часове ще преминем в следващата година, но аз ще си остана твоето любимо ренде,което отказва да порасне и да спре да дрънка раз(мишльотини).
Вярно е,че напоследък съм тъжна и пиша тъжни неща,но все още виждам и усещам красотата около мен и се радвам на малките неща.
...
В голямата градина на един богат чифликчия имало много и красиви цветя. Той бил много горд с тях и хората от цялата околия идвали да ги гледат и да им се радват, че имало редки видове отдалеч донесени. Жълти нарциси, дъхави теменуги и розови зюмбюли посрещали хората от лявата страна на портата. Кървавочервени рози, пъстри лалета и загадъчни орхидеи ограждали пътя от ситни речни камъни, водещ до господарската къща. А около нея чудни анемонии и виещи се перуники спирали дъха на гостите.С много любов се грижели за тях чифликчията и цялото му семейство, както и многобройните им слуги. И цветята били много благодарни за обичта и грижите, които получавали и по цял ден говорели помежду си щастието си и големия си късмет. А старата слива, отдавна поникнала на десетина метра от оградата, слушала техните разговори и тежко въздишала :
- Щастливи цветя! Толкова хора ги гледат и поливат, а за мен никой не се грижи! Ох – горката аз!
После вятърът нежно полюшвал клоните й, и тя казвала :
- И все пак, не съм сама! Вярно е, нямам грижовни господари, но ето – всеки ден небето ме поглежда мило, а слънцето ми се усмихва. Вятърът милва клоните ми, а дъждецът оросява жадните ми листа.
Но един ден господарите заминали. Напуснали чифлика, а с тях тръгнали и слугите им. Чакали ги цветята да се върнат, но – те не се появили.
Главичките им тъжно увиснали надолу и започнали да вехнат.- Защо сте тъжни? – запитала ги тогава самотната слива.
- Господарите ни заминаха, няма кой да ни полива, нито да се грижи за нас – рекли цветята.Отвърнала тогава старата слива :
- Вижте, моето положение не се изменя. Небето винаги ми се радва, слънцето всякога ми се усмихва и дъждецът навреме ме полива.
Минало време, градинските цветя изсъхнали и следа не останала от тях, а самотната слива още продължавала да живее и да се радва на небето.
Аз имам моето 8 годишно слънце,твоето ведро небе,когато ми е нужно и свеж дъждец от задачки,които ме поддържат в тонус.
Enjoy.

сряда, 30 декември 2009 г.

Пропукване

Снощи украсявах торти на компа с дъщеря си,беше забавно,но до един момент. Докато майсторих една свършена, бяла,тип, сватбена торта и забождах разни панделки и розички,ентусиазмът ми беше неволно попарен от младото поколение.
-Ха,ама,мамо,сложи малко шоколад върху торта си.Не знаеш ли,че мъжете обичат шоколад?
...

вторник, 29 декември 2009 г.

Следколедно

Tъпо ми е.Нервно ми е,не се чувствам в кожата си.Не ми е празнично,а всички се надпреварват да ми пожелават весели празници и т.н.Всеобщата еуфория все повече ме дразни и мисля,че колкото и да се опитвам да се прикривам все повече ми личи.Опуших се от пушене на цигари,че даже и пури си купих,но още не съм им посегнала.Все мисля,мисля,мисля, как по дяволите, хората успяват да са щастливи?Как го постигат и какво точно е щастието?Имам усещането,че съм в клопка.Имам налудничаво чувство,че ще се случи нещо лошо.Вечер не искам да си лягам,защото сънувам кошмари с отворени очи дълго преди да успея да заспя,а сутрин не искам да се събуждам и да ме нападат гадните проблеми и мисли.Искам да спре да ми пукааа,искам да крещяяя и да излея всичката чернилка и горчилка от главата и тялото си.Искам да мога да се рестартирам,да ми сменят уиндоуса и да изчезнат повечето ми файлове и документи.Много искам,обаче...
by the way-весели празници

сряда, 9 декември 2009 г.

Без заглавие

Честит рожден ден
...на мен.
Родила съм се на девети,в девет и двайсет и девет вечерта, седемдесет и девета.
Ставам на 30.Имам мини юбилей.Влизам в графата ''отлежал мискет''
Не знам дали искам да си направя равносметка за изминалото десетилетие.
Не знам дали съм пораснала или помъдряла.Не зная цената на доста неща,но мисля че идеално зная стойността на щастието и любовта.Знам и искам да си пожелая нещо много лично и скъпоценно.Нещо,което е заседнало много дълбоко в сърцето ми и което дори не смея да произнеса на глас,за да не се провали.Нещо,в което съм вложила много емоции и страст.Нещо, което определено ще ме изпълни със щастие и то щастие,от което аз лично се нуждая....

четвъртък, 3 декември 2009 г.

Отвъд разумното съмнение

Снощи гледах добър филм.Един журналист(Джеси Метклаф) е готов да заложи животът си,за да разобличи корумпиран юрист и кандидат за губернатор(Майкъл Дъглас).Оказва се ,че всичко може да бъде поставено под съмнение-както ДНК доказателствата,така и подбудите на журналиста.Истината се пропуква  и съмнението се промъква навсякъде.
Замислих се как понякога истината е относителна и всеки използва за себе си тази,която му е най-удобна,а съмнението не винаги е свързано с истинността,а по-скоро с правилността на дадено нещо.Съмнението се явява  нещо като метод за откриване на истината,но не винаги е в наша полза,защото истината за всеки е различна и всеки възприема нещата по свой начин и изгражда собствено мнение.Когато истината има различни лица,а съмнението продължава да ни човърка ставаме зависими и обречени и съмнението се превръща в неудовлетвореност,а истината и вярата,за които се борим в изкуствено задоволство.
В правото, всеки е невинен до доказване на противното,а доказателствата са гаранция за истината.Какво се случва,обаче ако доказателствата са подхвърлени или изфабрикувани?Можем ли смело да осъдим на смърт невинен,въпреки че всичко говори за виновността му?В нашата реалност не е по-лесно, има много примери,че истината след време е друга и доказателствата се оказват грешни.Понякога съмнението и недоверието са много крайни и провалят цели животи.Хора сме-вярваме,грешим,мислим,но е добре да живеем,без да се губим в собствените си съмнения и понякога да слушаме сърцето и интуицията си.В самият живот няма нищо сигурно-днес си тук,утре те няма.....

понеделник, 30 ноември 2009 г.

Losing My Religion

Господи, бясна съм ти.Ти ебаваш ли се с нас,простосмъртните,а?Милостив си бил.Жертвал  се бил за хората.Покажи се да те видя и да се разкрещя в лицето ти.Ти ли, ще ми прощаваш?Ти,който не знаеш милост.Ти,който отнемаш живот без обяснения.Ти,който оставяш деца без майка и без бащи.Справедлив си бил?Къде ти е справедливостта?Как избираш,кой да остане без бъбрек и кой да се гърчи в агонията на рака?Как избра една поредната млада жена да остане завинаги на 32?Как???Напоследък по младите ли си падаш?Засегната съм и то лично.Искам обяснение.Омръзна ми от нелогичните ти решения.Омръзна ми да ти се моля и ти да не ме чуваш.Омръзна ми да ти паля свещи и да се заблуждавам,че има смисъл.Омръзна ми да ти вярвам.Не си справедлив,не играеш по правилата.Вадиш си козове от ръкавите и очакваш от нас смирение.Караш ме да халюцинирам нощем...съживяваш мъртвите и погребваш живите.Да не си пиян,Господи?Да не си се надрусал?Върви по дяволите и ти,и милостта и състраданието ти....без тях може и по-леко да ми стане.
That's me in the corner
That's me in the spotlight
Losing my religion
Trying to keep up with you
And I don't know if I can do it
Oh no I've said too much
I haven't said enough...

дори децата не те разбират,Господи.....

четвъртък, 26 ноември 2009 г.

Сън

Напоследък сънувам все един и същи сън,не бях го сънувала от близо петнайсет години.Лежа на земята,свила съм се на кълбо и си повтарям дишай,дишай,дишай и тогава се появява татко с онази топла усмивка,която никога не бих могла да забравя,протяга ръце и се смее -Хайде,зеленце,ела с мен.Хайде,ела.Там няма си тъжна.Аз ще съм до теб.
Искам да тръгна,но не мога да се изправя.Свивам се още повече.Гласът ми не може да излезе от гърлото,задъхвам се от стонове и ридания и накрая притихвам.
Събуждам се  прималяла,в главата ми се връщат хиляди мисли,спомени и болки...и най-вече големите,сковани от ужас очи на майка ми.,
ако не бяха тези очи бих тръгнала.
Ставам,отказвам да спя повече и да ме боли дори в съня ми.Замислям се за един много скъп човек -не,не за татко.Тихо е.Мисля за изминалия ден, тревожа се за утрешния.Страх ме е,че няма да се справя с тази болка,че никога няма да съм щастлива,че тази любов ще ме погуби,че никога няма да разбере,колко безсмислена и неосъществена съм без него.Боса съм.Студът от плочите бавно се просмуква в мен.Представям си как спи в другия край на града,чудя се какво сънува, тревожа се добре ли е,завит ли е,боли ли го още както мен?..ще ми е мъчно,ако вече ме е забравил.Какви ли са неговите страхове,помня,че се страхува от високото.Отивам в кухнята и паля цигара.Напоследък пуша още повече,опитвам се да изпуша болката.
...Mama, life had just begun,
But now I've gone and thrown it all away.
Mama! oo-oooo,
Didn't mean to make you cry.
If I'm not back again this time tomorrow,
Carry on, carry on, as if nothing really matters.

петък, 20 ноември 2009 г.

Eros Ramazzotti - Una storia importante

Толкова много извинения
съм измислил
за да станат нещата
по моя начин
и не исках да
съм пораснал вече
Толкова много хора съм срещал
толкова много истории, толкова много събеседници
но сега искам още една
значима история
в която ти, в която може ти да си...
Спри за малко
осъзнай се
както никога преди
и ми кажи коя си
Не мога се освободя
този живот ме разрушава, ти знаеш
Ще ми хареса да харесаш това
ще ми хареса толкова много
Разтвавям ръце за да те хвана
но мислите ме отвеждат надалече
докато ти си прибираш ръцете за да се защитиш
твоята агония е също и малко моя
може би трябва малко да пораснем
може би е алиби, а може би е лъжа
ако те търся, ти се криеш
и после се връщаш
Спри за малко
осъзнай се
както никога преди
и ми кажи коя си
Не мога се освободя
този живот ме разрушава, ти знаеш
Ще ми хареса да харесаш това
ще ми хареса толкова много
хмммм,ще ми хареса,да харесам твоят начин на живот.Ще ми хареса да те обичам както само аз мога.Ще ми хареса да ти родя децата,за които мечтаеш и да направя дом от този апартамент.Ще ми хареса да дишам в теб и до теб и да правим любов по цяла нощ.Ще ми хареса да ти готвя,а ти да ме храниш.Ще ми хареса да лежим преплетени и да се скараме за дистанционното на телевизора.Ще ми хареса да пием вино и аз да се покапя,а ти с опияняваща нежност да ми се присмееш и да ми подадеш салфетка.Ще ми хареса да слушам безрайните ти истории отново и отново.Ще ми хареса да четем от една книга и да спорим за теориите и възгледите на автора.Ще ми хареса да се събудим посред нощ и да си говорим с часове,а на сутринта да се скатаем от работа и да мързелуваме цял ден заедно.Ще ми хареса....

петък, 13 ноември 2009 г.

Lost Inside

Lost Inside е мястото ,където мога да съм себе си...да се радвам,да страдам,да споделям,да се раждам,да умирам,да възкръствам,да се влача по корем,да летя,да мечтая,да обичам,да мразя,да се смея,да плача,да се увличам в мисли и безсмислици,да се разтоварвам от това,което ми тежи и да се натоварвам с нови идеи и впечатления.....
...аз съм си аз-романтична,досадна,ранима,силна,модерна,назадничава,добра,лоша...
тук е мястото,където мога и сама да си говоря и да си отговарям,  и да се съгласявам със себе си и да си опонирам,когато съм в разрез със себе си...
и никой не е длъжен да ме чете или харесва...
и ако на някой му допадне или има някакво мнение,нека каже...

четвъртък, 12 ноември 2009 г.

Всеки живот има стойност....
Каква?

сряда, 11 ноември 2009 г.

уморено

Цял ден не мога да се усмихна...Отново ми припомни твоята перфектност и разбира се моята дефектност.Кофти съм,особено в твоите очи...и разбира се вината е моя.Разочаровах те много отдавна и ти никога няма да ми простиш истински,но по-лошото е ,че аз направих малка грешка,а платих 100кратно за нея...и все още плащам.Има ли смисъл да прощаваме,ако не можем да го направим наистина?Акцентирането върху вината,подходяща компесация ли е?Става ли ти по-леко?
Колкото повече се старая,толкова по-лесно разрушавам всичко,а истината е,че за теб адски се старах,но ти не го повярва и дори не предполагаш,колко мъчително преживях недоверието ти. И не ми казвай,че знаеш-убедена съм ,че тази болка все още не си я изпитал.Особено е когато успееш да нараниш някой,който ти е много близък-обикновено става от само себе си,без да се стараеш и после собственото самоизяждане кънти,като ехо в теб...дълго,дълго-незнам колко дълго,ако го надживея ще ти разкажа.
Знаеш ли уморих се...
Дай ми малко почивка...после пак много ще се старая.....
    Мисля си,че искам да  умра- но това не е точно,май съм мъртва отдавна. Искам само да спра да се преструвам че съм жива.

четвъртък, 5 ноември 2009 г.

Ароматно ми е

Днес  ми е ароматно.В главата ми се въргалят лениви уханни мисли.
Подариха ми ароматна сутрин...Вдишвах и се чувствах жива.

вторник, 3 ноември 2009 г.

По-малко болнаво

Дали съм луда или леко ми хлопа дъската? На скоро открих,че ми е хлътнала главата(най-отгоре на черепа).Дали трябва да крием чувствата си или е по-добре да си признаем?
Ето признавам си,че съм луда...и че обичам до полуда,но това е една друга тема,за която ще пиша друг път.По лична карта съвсем скоро ще имам юбилей и ще закръгля 30,но реално се държа като 8 годишната си дъщеря-уж достатъчно зряла,за да имам собствено мнение по-всички въпроси,а същевремено се каня и тази Коледа да пиша писмо на онзи симпатичен старец и пак да го моля за разни неща.
Обаче пък обратно на децата мразя сладкишите.Понякога си ги купувам,само за да знам ,че ги имам,но има опастност да станат на моите години ако някой не ги изяде.
Обожавам ароматът на аргановото масло(или по-точно казано моят хамам). Единственото място в света, където расте аргановото дърво са южните краища на Мароко, непосредствено преди пустинята. Местните хора го наричат дърво на живота...Обожавам ароматните свещи- шоколадови,канелени...а да не забравяме,че не обичам шоколад.
Емоционална съм,ама прекалено много...и почти никога не успявам да се прикрия,а полагам неимоверни усилия,но пък успешно крия подаръци и изненади на най-явните места,така че никой да не ги види докато стане време.
Мразя математиката,а обичам числата и все търся връзка между определени неща и се надявам да не са случайност,а знамение,че щастието всеки момент ще ме връхлети и мен-или пък ще изскочи формула за щастие,стига с тия Архимедови числа,безкрайни дроби и т.н.
Още спя с плюшени играчки и по-точно с едно куче- май да ме пази,че сънувам основно кошмари,ако изобщо заспя нормално,без да отварям очи през половин час.
Голям инат съм,мога да мълча и да се самоизтезавам с часове...и тъпото е,че  най-лесно казвам ''не'' на собствените си изгарящи желания.И не ми е все едно какво ще кажат хората и водя постоянна битка със себе си и желанието да се променя и да спре да ми пука...Искам да давам любов,купища любов се е натрупала в мен и събира прах,но се полага само на един точно определен човек(може и малко в повече да му дойде,ама за рекламации ще е късно тогава),искам да съм му  нужна,не просто обичана.
Харесва ми да работя,сякаш това дава смисъл на ежедневието ми и ми дава нужната доза независимост,помага ми се чувствам полезна и да не съм поредният паразит,впил се в нечии джоб и живот.
Обожавам музика и се лекувам с музика и се разболявам от музика и се депресирам от музика и после пак с музика бавно изплувам на повърхността.
Харесвам фотографията.Искам да си купя фотоапарат и да запечатвам всичко,в което видя смисъл,красота и любов.
Чета книги със странни заглавия и егоистично не обичам да си ги давам,макар да правя компромис за любими хора.
Обичам да готвя нестандартни неща...и в този ред на мисли май е ред на сливите с вино,като гледам как се сипе първият сняг навън.Имам ясно изразена зависимост към всякакви подправки и овкусители.
Не обичам сол,не обичам и захар...
Все още харесвам розовият цвят,макар на много хора да им се струва странно.
Мечтая да гледам мач на Реал Мадрид на живо.
Надявам се,че един ден ще гледам ''Имало едно време в Америка''...
Предполагам,че мога да изброявам още куп лудости -как обичам да си сгъвам дясното ухо,как мразя да вали,защото се калям като ''мармадук''-лафът не е мой,но няма да посочвам източникът,защото не съм го питала.-как се стряскам на сън и т.н.,как като цяло със сигурност нещо ми хлопа,но все някога ще си намери майстора,който ще го поправи или просто ще допълни моята лудост и на никой няма да му пука какво се случва извън нашата психиатрия.

понеделник, 2 ноември 2009 г.

малко болнаво

И все пак ако изтръгнеш нещо на сила от сърцето си, времето ще го заличи ли?
Ако ампутираш любовта си по-малка ли ще е болката? От медицинска гледна точка,обаче ампутацията застрашава живота на болния или влошава качеството му на живот(най-често във връзка с болката)...каквото и да правиш излиза,че болката остава.
Ами усложненията?
Откритите рани не са ли опасна входна врата за ред вторични усложнения? Нарушената цялост на сърцето ти не е ли предпоставка за по-страшни инфекции,които бързо се разпространяват из душата ти?
фантомна болка...фантомната болка се предизвиква от сигнал от мозъка, който се изпраща до ампутираната част.можеш ли да живееш с тази болка или обикновената е за предпочитане?
Понякога се плаша от себе си и за себе си.И най-вече от безкрайните черни мисли,които ме преследват.Обаче на болката все не мога да и избягам.За където и да тръгна,тя винаги ме усеща и щом стигна ми се усмихва злокобно,че вече е там и ме чака...

събота, 31 октомври 2009 г.

Дълга равна черта

Понякога оставаш сам,ама все едно си съвсем сам.... имаш семейство и приятели,а все едно си сам на света.Имаш много работа,но нищо не ти се върши,уморен си,но не можеш да си починеш.Нямаш желание да се виждаш с никого, нямаш желание за нищо и си тъжен и самотен,всъщност дори заобиколен от хора се задушаваш, което още повече задълбочава самотата ти.Безразлично ти е.Апатията е седнала до теб,държи те здраво за ръка и се кълне,че ти е най-добрата приятелка.
Изпари ли са се всичките ти мечти.Нямаш планове и не предвиждаш нищо-нито за днес, нито за утре,че и по принцип.Пусто ти е.Празно и равно.Не ти пука,че животът е несправедлив-ми просто е такъв и ти е все едно как и кога ще свърши...дори не те е страх,че ще свърши-няма мечти,няма страх от провал...мониторът показва дълга равна черта,хаосът наречен живот е свършил.Всичко е черно и бяло,дори сиво няма,просто виждаш нещата обикновени и без смисъл.
Свикваш да отстъпваш,разкарваш надеждите и вярата....и спира да ти пука. Става просто,защото нямаш никакви очаквания нито от себе си,нито от другите,нито от съдбата.

петък, 30 октомври 2009 г.

lost inside


Искам с някого да помълча

искам с някого да помълча да повярвам в спрелите му стъпки; да усещам нечия душа как до моята седи на пътя; да позъзнем тихо във нощта мълком да се наговорим с въгленче от есента под луната да си стъкнем огън.
искам с някого да помълча...

изобщо не зная как се прави блог и какво да пиша в него,но днес е странен ден.....
...и правя странни неща...

текстът не е мой,преди време го прочетох някъде и днес от сутринта ми е в главата.уж ми се мълчи,а реших да пиша...?,но всъщност май наистина ми се мълчи...