четвъртък, 29 април 2010 г.

Несвързаници по пълнолуние

Не очаквам нищо и нищо не предлагам. Този простичък факт предполага нещо безкрайно вълнуващо- а именно, че всичко може да се случи. Има нещо откачено в ентусиазмът ми...следродилната депресия не можа да ме тръшне, при все, че имаше всички основания...Може би обикновено психично разстройство? Каквото и да е искам да продължи по-дълго. Заставам пред огледалото и си намигам. Странно. Но усмихнато и уютно. Дори не знаех, че още мога да си подсвирквам с уста. Непременно трябва да видите цветовете- въздухът по-чист и по-син, тъмно-вишневи устни, слънцето в отсенките на оранжевото и жълтото, бледорозови длани, мастилено-синьоното дъно, от което се отдалечавам, снежно-бялата рокля на геометични фигури...От всичко по много. Може би глад, алчност дълго стаявана- ден след ден, час подир час. Липсва сценарий и режисьор, само аз- в главната роля. Сребърно пълнолуние :)), сигурно то е виновно? Незнам каква трябва да бъда, все още има твърде много неизвестни(мразя я тази математика), имам идея каква не трябва да съм...има неща, които няма как да ми бъдат отнети, имам място  за още белези...
Сега се смея. Живея буквално, с онази, по-добрата половина от мен. Интересна съм си. Не бързам, следвам някакъв нов ритъм, простичка, нежна мелодия. Светът е някъде там...

вторник, 27 април 2010 г.

Happy

Мисля, че съм щастлива. Поглеждам назад през рамото си и се усмихвам :)). Без причина, заради желанието да съм щастлива. Топли импулси. Разхищение на емоции. Перверзна тръпка на задоволство. Без обяснения. Без копнежи...
Двойна доза надежда и жажда...
Нечакана, неканена...добре дошла.

събота, 24 април 2010 г.

Без грим

-Как си? -Добре.
Мразя този въпрос и винаги се надявам отговорът да не е зле, прикрита лъжа. В повечето случаи този въпрос е просто излишен, защото рядко, някой истински се интересува от отговора. Това си е въпрос, само за протокола.
Обаче, още повече мразя да ме питаш -Как си, мацка?- и да тръпнеш в очакване, какво ще ти отговоря.
Първо, не съм ти никаква мацка.
Второ,не ме питай как съм. Спести си, фалшивата съпричастност и престани да се правиш на главна героиня от сапунен сериал. Не си падам по лицемерието и филмите с по 2 хиляди и незнам си колко серии. Омръзнало ми е от плитки и безсмилени разговори. Нямам време за 3 часово "кафе", не ме вълнува промоцията в поредният хипермаркет и не обичам да ходя в мола, така че разговорът ни е почти изчерпан. А и да не забравя, нямам акаунт във фейсбук и не мога да ти пратя нищо за фермата, но по-прицип съм добре.
Обясни ми, защо, ако наистина съм добре и ти го усетиш, започваш моментално да ме мразиш. Моето добруване, явно те притеснява. Нещо твое ли взимам? Или излъгах очакванията ти, че мога и сама да се справя, а ти все още разчиташ съдбата да струпа в краката ти несметни богатства. Това, че не водя на каишка мъж с изплезен език е поредният коз, на който се надяваш. Махни си доволната усмивка от лицето и се запитай, колко нерви и унижения изтърпяваш, за да се фукаш с "мъжа си". Sorry и безплатните обяди си имат цена, а и незнам от къде ги взимате тези натурални актове за мъже?- всъщност не ме и интересува...Не ме разбирай погрешно, не съм мъжемразка и не съм се отказала нито от секс, нито от любов. Просто съм против притежанието и злоупотребата с нечии чувства.
 Не се хаби да ми съчувстваш, завиждаш или каквото там ти минава през навафлената глава. Не съм толкова добре или зле, за да си губиш времето с мен. Живея както намеря за добре. Имам си своите проблеми. Знам колко ми струват свободата и независимостта, имам си своите липси, тревоги и неплатени сметки...обаче, притежавам нещо все още ценно. Не държа да се доказвам на никого и да натрапвам вижданията си, не търся вечно, нечиие одобрение и не съм си загубила вкуса към живота, въпреки че понякога е доста алангле. Обичам, да обичам, но не и да задължавам и си пазя личното пространство. И се променям, непрекъснато, не ми харесва да съм една и съща, дотягам си...
 ...може би, защото не съм мацка.

четвъртък, 22 април 2010 г.

Детектор на истината

Докато навън светът продължава да се движи в забързаният си и хаотичен ход, аз съм се сгушила в най-размъкнатият и топъл пуловер, който може да си представите. Потънала съм някъде сред завивки, дистанциони, книги и мисли за моето щастие и моите малки тайни, по покана на една много позитивна и усмихната жена- Don't worry, be happy , както обича (тя) да ни напомня.
Трябва да напиша 10 неща, които ме правят щастлива.Вероятно с лекота бихте отгатнали, първото и най-важно, което ме кара да летя...Дъщеря ми. Тази абсолютно безусловна и безкрайна любов, едва ли се нуждае  от допълнителен коментар и други клишета...Така, останаха 9.
...приятелите ми и най-вече Кати, морето, музиката, готвенето, почивен ден, пътуванията, добрите хора, лятото и любовта.
Сега трябва да споделя 5 неща, които не знаете за мен. Хмм, а всъщност се чудя, какво знаете и кое ще ви е интересно...но, да не се заплесвам.
Ходя на зъболекар, без проблем и без упойки :)), имам много силно изострено обоняние(надушвам всичко, като куче), спортувам 3 пъти в седмицата, главата ми е хлътната (точно на мястото на фонтанелата ???), гледам шампионска лига, паля се и псувам дори.
Е, това е, признах си някой неща...:)).
Очаквам самопризнания от ALTAIR, Еl, Nezzo, Morrt, Ицо.
...и това да си остане само, между нас...

сряда, 21 април 2010 г.

39 °C

Слънцето прави отчаяни опити да изрее. Пия великолепен, турски чай от голяма, бяла, порцеланова чаша. Въздухът е наситен с аромат на цветя и зелени листа. В главата ми ври яхния, а очите ми плуват. Термометърът не показва нищо добро. Задрямвам, облегнала глава на меката възглавница и ми се присънват ухаещи люляци и палачинки със спанак. Долавям прелитаща, банална музика...Хей, бейби. Държа те за ръка-а, караш ме да горя, да горя-я...Студено ми е. Завивам се през глава...болно, изтощено, тежко дишащо същество, молещо за прегръдка и топлина...,и топла супа.
...
м*мка му, как можах да изляза на това лошо, дъждовно, коварно време с мокра коса, къде ми е ума?

понеделник, 19 април 2010 г.

Случайно събитие


....ужили я оса или може да е било пчела. Погледна голото си рамото , което за секунди се поду и стана двойно по-голямо и червено. Вдигна ръка към устата си от изненада, а след това притисна с пръсти нажажената си плът. Спря колата и слезе. Наоколо нямаше жива душа, безлюден пущинак. Болката се засили. Беше и за първи път и се надяваше да не е алергична, имаше само вода под ръка. Погледна отново сърбящата, зачервена кожа. Приличаше на отделен, жив, пулсиращ орган...и все пак това е само оса. До утре отокът ще е спаднал, оставяйки след себе си бледа следа. Хрумна и, че хората всеки ден я жилят и оставят жилото си в тялото и. Ден след ден трупа и смесва различни отрови. Коктейл, които с годините се сгъстява. Отровните пари бродят из вътрешностите и притискат дробовете. Дааа, ето защо страда от липса на кислород доста често. Няма къде да избяга…от болките, от раните, от безсънните нощи и  всички  унижения. Не е достатъчно да ти бият доза урбазон и душата ти да заздравее. Някога имаше усещането, че разбира живота, но вече не. Защо се сети точно сега? Трябва да пита някой, някой все ще знае...
А може би това е играта, може би е нормално ако надигнеш глава над тълпата, някой да стрелят по теб.

петък, 16 април 2010 г.

Догадки

Едни коментар на Художникът, ме зашлеви рано днес- "Гледай да не прахосаш себе си...". Какъв ли е капиталът от чувства, със който стартираме? Сами ли го губим или бавно и методично ни ограбват? Остава ли нещо на склад? Ако изгубим всичко, какво- на кредит ли трябва да продължим животът си? Или пък докато от нас вземат, ние прибираме чуждо богатство?
,за да има баланс...

четвъртък, 15 април 2010 г.

Пътеки

Bia, първо искам да ти кажа, че хич не ми е лесно. Поглеждам в блогролът си и направо ме обливат студени вълни...всички там са точните парченца от моя пъзел, всички са важни и много различни...
 Ще започна с Нямам идея и Владо. Самото заглавие е в унисон с мен и безкрайните противоречиви мисли и чувства, които ме спохождат непрекъснато. Владо, успява най-често да върне усмивката ми и да ме потопи в света на децата и вълшебството на приказките.

 Ще продължа на кратко с In Brief, това е мястото, къдете едно момиче, излива водопади от емоции и настроения и в почти 90% от текстовете намирам себе си, макар да съм трайно изгубена.


За десерт, оставих оздравителната доза Цинизъм, която Елфът на драго сърце ни предлага и то по начин, по-който едновремено има вероятност да се задавя от смях, но и много сериозно да се замисля над грозната (ни) действителност...    

Честно казано е много трудно да спра до тук, но регламентът го изисква и правилата е добре да се спазват, дори понякога да ни ограничават...Моите Пътеки са си там и аз се разхождам на воля и винаги намирам по нещо ценно, вълнуващо и интересно. Светът през очите на другите е много, много различен и същевремено близък.
Подавам топката в полето на Кръстю, Владо, ИцоEl ,Хитрата сврака, Пламен Бочев , а и всеки друг от посетителите тук....


                                                                            


вторник, 13 април 2010 г.

Чудя (си) се

Даммм, приличам на Алиса в Страната на Чудесата и съм точно в онзи култов момент, когато се чуди по-кой път да поеме, при положение, че не знае къде отива...безумното в този момент е, че аз редовно се отбивам в тук, ама много редовно. И- о, простете моето невежество едва днес прочетох това. ??? Понякога искрено се чудя за какво, ми е тая глава? За завършек на тялото или за равновесие...ако някой, знае да ми каже. Хм, понеже днес нямам много време за писане, ще си го оставя за домашно...и ще се надявам чере(п)ната ми кутия за напред да работи по-добре и по-смислено.

понеделник, 12 април 2010 г.

Time To Grow


Престани да ме шпионираш. Престани да надничаш в душата ми. Престани да изскачаш неочаквано и да караш сърцето ми да пропуска удари. Какво искаш? Мен? Мен ме няма, изгубих се преди време. Сега съм ничия и се търся. Сега съм идеалната непозната. Ти виждаш само външността ми, а аз съм изцяло променена. Захванах се с ремонт и съм станала маниачка на тема чистота. Поправих всичките си вътрешностите си и после старателно и търпеливо търках и стъргах, за да лъсна всичко до блясък...стигнах  до всяко ъгълче. Смених всички тръби, клапани и щрангове. Изхвърлих старите мебели и поръчах нови...по-модерни и по-практични, по-удобни за сам човек. Такива, които не очакват присъствието ти, а и ти не би ги харесал. Купих и много лампи, за да разсея тъмнината, която ми остави.Смених и ключалките, за да се чувствам по-спокойна и по-защитена.Сега ухая на ново и на чисто...Всичко най-после си е на мястото. Освен ти. Все още дебнеш през прозорците, звъниш на звънеца и после се криеш. Недей. Проиграхме всичко. Натрупахме камари от грешки и премълчани истини. Прибери се там, където ти е мястото, там от където не посмя да си тръгнеш. Стига скита. Аз не съм тази, за която мечтаеш...тя си тръгна и не остави адрес. Аз само приличам на нея. Моят нов живот е досадно подреден и няма да ти хареса...не е това, в което се влюби. Онази твоята (моята) усмивка изчезна напълно, онова щуро, хаотично момиче остана някъде в миналото, недоизживяна...

сряда, 7 април 2010 г.

Кризите, не са това, което си мислиш

В киното сме. Аз и малкият, голям човек. Текат безкрайни реклами. Най-накрая филмът започва. В тъмното един дребен пръст ме побутва и две големи ококорени очи ме поглеждат хитро.
- Мамо, в криза сме. Филмът едва започва, а пуканките вече свършват.
-Ооо, ясно. Добре. Отивам да се преборя с кризата.(мисля си- поне тази ми е по силата)

вторник, 6 април 2010 г.

After the Sunset

Дадох си почивка- от всичко. Опитах да залича много от спомените си- и хубави и лоши. Просто ми тежаха и прегърбваха...твърде дълго. Реших, че мога да ги оставя някъде по пътя...
Пътищата ме пречистват. Времето прекарано в път е някак освобождаващо, наситено с кислород...дишането е леко. Пътят винаги води някъде и се пресича с хиляди други. Пътищата изненадват и впечатляват, оставяйки горещи проблясъци в съзнанието ми. Изневиделица ме застигат плашещи, летни бури и внезапни,  горещи вълни посред зима...и нищо от това не ме пристеснява. Странно? В живота тези неща, винаги ме будят посред нощ и винаги искат обяснения...само, че тогава е нощ ,а аз съм сънена, хаотична и несвързана и ми липсва каквато и да е следа от размисъл...но всъщност това сега не е толкова важно. Мислех си за пътищата и хората. Срещи с непознати приятели. Спокойни и дружелюбни, изпълнени с живот и здравомислие. Хора на път - не се знае кой и кога ще ти помогне в нужда или пък ти ще помогнеш на някого. Хора с имена, лица, души. Търсещи. Искащи. Намиращи. Един жест, една усмивка и си заразен, ставаш по-мил и по-човек. Пътят е моето лекарство, засища глада на сетивата ми и заздравява разнищените ми тъкани...всяко едно ново място притежава своята магия и история. Затварям очи и улавям изумителни неща...нови неща, чисти неща...имам отчаяна нужда да направя място на Новото, да намеря сили и смелост и да поема към него. Първата крачка мисля, че вече направих.

 P.S. Христос Возкресе на всички. Бъдете живи, здрави и щастливи.