понеделник, 22 февруари 2010 г.

Questions


Имаше ли истинска причина да се разминем или всичко е плод на гордост и предрасъдъци? Плод на измислени оправдания, на страх от истинското или изфабрикувани отговорности. Кой в случая е победител и кой е победен? Ще има ли купи, медали и почетна стълбичка за печелившият и утешителна награда за загубилият? Или може би заедно загубихме и победителите са други и тайно ликуват. Приличаме на кръстовище със светофар, уж се пресичаме, но когато на моята улица свети зелено, на твоята е червено и после обратно. Понякога мечтая да завали и светофара да блокира.Ти нали знаеш, че тогава започва да мига оранжево и от двете страни? Мисля си, че сред хаоса на кръстовището ще ни е по-лесно да се настигнем, отколкото в този подреден свят. Едно поне е сигурно царе сме на хаоса, перфектно объркахме всичко. Царе сме и на имитацията, имитираме перфектно, че живеем  така както искаме, имитираме, че нищо не ни липсва, имитираме чувства към хора, които заслужават любов, а всъщност ги тровим тайно с лицемерие. Не беше ли закономерно, когато двама са щасливи един да е нещастен? Май разваляваме бройката. Аз ли не те заслужавам или ти пък не заслужаваш мен? Кой определя кое е правилно и кое е грях? Защо точно когато за миг помисля, че съм започнала да забравям, се появяваш от нищото и разрушаваш крехите основи,  върху които се опитвам да градя живот. Как усещаш точното време , точното място и точният момент и защо не бяхме точни, когато трябваше? Докога мислиш ще носим тези дремещи вулкани в сърцата си и какво ще се случи ако им позволим да изригнат? Хубавите спомени ми тежат повече от лошите, мисълта, че никога повече няма да ги изживея ми горчи непрекъснато...Въпроси,въпроси,въпроси.Къде са отговорите и искам ли да ги знам? Ще мога ли да ги преглътна, ако не ми харесат?

събота, 20 февруари 2010 г.

Пито – платено


 Мракът се превръща в светлина. Мислите ми бавно се разливат. Вече дишам равномерно...не по-точно е, че имам усещането, че дори душата ми диша. Затварям очи и се отпускам. Струва ми се,че виждам множество падащи звезди- златисти, сребристи, изящни, искрящи. Представям си,че са истински и си пожелавам ние с мракът повече да не се срещаме, да си останем далечни познати и да забравим за лошите дни....даже предлагам сделка.
 "Хей, Мрак, аз ще ти обещая да спра да се страхувам за глупости, а в замяна ти ще ми обещаеш да стоиш далече от мен и от близките ми. Дори ще опитам да отминавам ежедневните препъни-камъчета с едно-две махвания, ще спра да се ядосвам на глупави и зли хора, нека живеят както намерят за добре.Ще се науча да изпадам в блажен унес, когато трябва да си почивам, а не се чудя какво още да свърша. Ще се опитам да харесвам сложното и да го превръщам в по-просто.Ще се опитам да запълня дупките и празнотите в душата си, ще се опитам да обичам отново. Хей, Мрак, тръгвай си вече, нямаш работа тук. Върви си по живо, по здраво, запилей се някъде далече и не се връщай никога повече."
 Топката в стомахът ми  започва да се смалява, страхът, заседнал в гърлото ми бавно се измъква на пръсти и ме оставя на милостта на умората. Мисля, да се заровя в пухената възглавница и да опитам да изплача всичко. Имам нужда да се оставя на течението на сълзите си, докато отмият всичката чернилка и всичкият мухъл, които съм наслоила...

петък, 19 февруари 2010 г.

Всичко е добре, когато завършва добре

Давам по-една голяма усмивка на всички днес.
На първо и най-важно място искам да кажа,че момиченцето е добре-живо и здраво. Било е похитено, но за това сега не ми се пише( и говори). Благодарение на близък приятел на семейството бяха задействани и ангажирани всички възможни органи на реда и случеят приключи положително.
На второ място искам да кажа, че останалото в момента не е важно- :)
Хубав ден и ако нещо го помрачава можете да поръчате от това -много е ободряващо, няма да съжалявате.

четвъртък, 18 февруари 2010 г.

...

Незнам как да започна този пост, нито какво точно да напиша. В главата ми има милион неконтролируеми мисли. Седмицата започна меко казано кошмарно и нямам идея как ще завърши. В понеделник се прибирах от яз Тича и мислех колко прекрасно съм прекарала тройният празник сред гора, планина, близки хора и далече от суматохата на града, далече от множеството изнервени и сърдити хора. На влизане в Богоров  на един тир му изпадна резервната гума. Честно казано не трепнах, всичко се случи много бързо и с възможно най-леките поражения за пасажерите и колата. В последствие размишлявах над нещата, мислех си за котките и техните девет живота( и не ме питайте защо-това беше едно от първите неща, които се загнездиха в ума ми...), свръхестествената им интуиция и все неща в този стил. После дълго мислих за мига-един миг, в който животът ти се променя или свършва..., един миг, през който си напълно безсилен и разчиташ само на ...на какво, всъщност разчитаме?-на шанс, на късмет, на това че дните ти не са свършили, на Господ?, на интуиция, на съобразителност, на ангел-хранител...
Днес търсим едно дете на 14, което от снощи е в неизвестност-казва се Ради и е много красива, но аз нямам снимка, която да ви покажа за съжаление. Прибирала се от училище, когато за последно е говорила с родителите си, които са мои добри познати.
Отново си мисля за мига, в който нещо преобръща целият ти досегашен живот, всичките ти цели, идеали, мечти, правила...Днес не знам , в какво да вярвам, от какво да пазя дъщеря си и как точно ще се справя. Днес отново съм безпомощна, отново съм потресена и губя почва под краката си. Единствено се моля, всичко да завърши добре...
Няма да пиша заглавие и да обощавам нищо, защото не мога.

четвъртък, 11 февруари 2010 г.

Wind Of Change


  Непрекъснато се променям, чувствам нужда да се променям, да се усъвършенствам и да ставам по-добра. Животът ми е низ от събития и ситуации, те ме провокират, карат ме търся адекватни решения и каляват волята и  характера ми. Не мисля, че съм се родила такава, каквато съм или каквато ще бъда. Понякога ме връхлитат катастрофални проблеми, за момент се сривам, чувствам се смутена, объркана, изплашена, обезверена, нищожна. Готова съм да се предам и да рухна. Точно когато съвсем изгубя посоката и верния път се появява това дяволско ( или може би ангелско) желание да променя нещо в себе си и в живота си. Да науча нещо ново, да преосмисля нещата, целите си, отношението към себе си и към околните. Болката, която до момента ме е дърпала към дъното, сякаш се трансформира, превръща се в предизвикателсво и възможност.Страхът от неизвестното е заменен от вълнение и любопитсво към новото, от възможността за по-красиво и по-добро настояще. Истината е, че все още вярвам в малките вълшебства, но понякога за мъничко забравям, че те не са само в приказките, за феи, елфи и магьосници, малките вълшебства са много по-близо, те просто са в мен.

сряда, 10 февруари 2010 г.

Зимно


Зима е. Студено ли ви е? Искате ли да ви стопля?
...
Да си призная, аз дори я обичам.Бяло, чисто, невинно, малко мързеливо, малко меланхолично,малко романтично...
Всяка вечер щом се прибера ме посрещат любимите ми топли пантофи.Нежно прегръщат измръзналите ми крачета и постепено вливат нов живот в цялото ми тяло.После идва ред на горещата баня- изпълвам всичко около мен с ароматни пари, оставям се изцяло на тишината и топлината, отпускам сетивата си,кожата ми се насища с влага и се прераждам. Заредена се отправям към кухнята...и танцувам с вкусът на зимата. Съблазнявам душата и тялото си с безумни екзотични ухания и храни.Избирам си вкусни маршрути и обикалям целият свят. Питам малката принцеса "Къде искаш да вечеряме днес?"-"В Индия". Правим си по една точка на челото и се потапяме  във вълшебството на индийския ориз басмати, пиле, шафран,  подправки ...,утре можем да отскочим до Италия и да се насладим на  зехтина, зеленчуците, билките, рибата, сиренето, плодовете и балсамовият оцет, после ще се разходим до старата къща на баба ми, където още ухае на тиква с канела, прясно изпечени хлебчета и яйца на вестник...,ще поиграем на гейши,ще си устроим истинска чаена церемония...
Така е много по-топло,особено когато имаш малък помощник, изпълен с добри очаквания и оптимизъм за света и живота.Понякога си мисля, колко ама наистина много малко е нужно да си щастлив. Един момент, една усмивка, една мечта, едно ухание, една прегръдка и чифт светещи в тъмното детски очи...

четвъртък, 4 февруари 2010 г.

урок по рисуване


Намерих един стар триножник захвърлен на тавана.Поизчистих го,поизлъсках го и му сложих чисто бяло и ново платно.
"Ще рисувам"- казах  тържествено.Обаче,лошото е, че аз всъщност не мога.
"Можеш"-каза триножникът и сякаш ми се посмихваше лукаво.
"Да,бе мога.Ти пък от къде знаеш? И как, по дяволите говориш? Ти, не можеш да говориш?"
"Не мога,обаче мога.И ти не можеш,но всъщност можеш.За да успееш трябва да умееш да усетиш емоцията и да избереш точния цвят.Трупай емоция след емоция и смесвай нещата докато получиш вселена от багри и положиш основите на собственият си вълшебен свят.Поиграй си с цветовете и светлините,добави от своето настроение, рисувай влюбено, рисувай енергично, рисувай уморено, рисувай смях, танц, аромат, вкус.Въображението е това, което може да те заведе там,където искаш. Докато рисуваш първата картина в живота си, ще се научиш да обичаш експериментите, които правиш,ще се научиш да не се страхуваш от грешките,защото би могла лесно да ги претвориш.В грешките всъщност няма нищо лошо,важното е навреме да се коригираш и да продължиш към целта.Можеш да използваш първоначалното си незнание,за да задаваш глупави въпроси на воля.Можеш да имитираш велики художници,така и или иначе твоето копие ще е съвсем различно, а току виж си постигнала шедьовър.Няма нужда да обясняваш,нека всеки сам търси смисъла.Имаш право да се променяш колкото пъти решиш,защото това е нещо естествено и присъщо на всяко изкуство. Представи си , че рисуването е лудост.Лудите могат да правят каквото си поискат, могат да са щастливи без причина,точно както е нужно да се живее животът. Освободи лудостта си и я пусни навън.Спомни си Дон Кихот-лудият,който всъщност вижда истината по-ясно от всички нормални...."
"Шшшт,тихо.Пречиш ми на вдъхновението."
"Рисуваш ли,вече? Какво рисуваш?"
"Животът, с неговата простота и сложност."

вторник, 2 февруари 2010 г.

Мълния



Той имаше чувството,че са заедно цяла вечност.Никога не я беше обичал безумно, но така и не намери сили да я остави.Дори се ожени за нея.Всъщност тя беше добра,почти перфектна съпруга.Беше умна, поддържаше домът им изряден, съобразяваше с любимите му хобита и навици, рядко досаждаше, обичаше го...,но помежду им стоеше една оглушителна тишина. Дори когато говореха,той продължаваше да чува тишината-съвършена,до болка позната и омразна.Беше му студено в този тих и подреден дом.
Колко глупаво,мислеше си,да си избереш за жена тази, която е подходяща.Все едно да си избереш подходящ диван-може да не ти харесва много,но е удобен и практичен.Сега копнееше да му е шумно и неудобно.Осъзнаваше,че дори да залее този дом с бензин и да драсне клечката, тук пожар нямаше да лумне и той нямаше да усети така жадувата топлина.
Един ден ден я срещна-точна такава каквато винаги си я беше представял.Погледна я и през тялото му преминаха хиляди волта ток,а първата му мисъл беше ''Тя е мълния" И това го уплаши.Знаеше,че мълниите са смъртоносни,че овъгляват тъканите и поразяват нервната система.Толкова дълго беше копнял за нея,а сега трепереше от страх.Трябваше да улови мига, нямаше право на изчакване,защото мълниите живеят твърде кратко...
...
Проследи го с горчива усмивка как тръгна да бяга.Очите и го сканираха,виждаха празният му лишен от смисъл живот и не разбираше защо не остана с нея.Наистина ли има неща,които не могат да се случат? Толкова много си приличаха.Защо не пожела да и даде шанс? Каквито и да бяха отговорите,мигът беше изчезнал.
...
-Скъпи,побързай.Плажът е чудесен,водата е великолепна,но мисля,че се задават облаци и ще изпуснеш момента.
-Идвам.
...
"Мъж оцеля след удар от мълния news.info/design/. Лекарите спасиха живота на 38-годишен мъж след като той е бил ударен от мълния. .....''