понеделник, 1 март 2010 г.

Just The Way It Is


                                " Кажи “стоп” и задръж стрелката!
                                  Кажи “стоп”, дъх поеми!
                                  Кажи “стоп” и във тишината
                                  за миг спри да бъдеш все първи ти!"
Не ти ли омръзва да си най? Непрекъснато се съревноваваш. Непрекъснато доказваш правота си. Да си винаги пръв и прав, достатъчно ли е? В това ли е твоят смисъл? Не мислиш ли, че това те ограничава? Живееш оковано в мрачна решимост и железен цинизъм. Мисълта за провал те унищожава. Бориш се, лавираш, мачкаш всичко и всички изпречили се на пътят ти и единственото, за което мечтаеш е да си център на събитията. Искаш всички да те обичат и ласкаят. Пристрастяваш се. Знаеш, че това обожание е фалшиво, знаеш , че тези приятели са мними, че биха ти забили нож в гърба, стига да могат. Но това не може да те спре, поредната  предстояща победа те очаква. Представяш си невероятното чувство, сладкия вкус на властта и онова странно, алчно задоволство на величие и самодостатъчност. Из тялото ти започва да пълзи топла, егоистична възбуда.
 Моментът на триумф отминава, аплодисментите заглъхват и ти отново трябва да се доказваш. Отново трябва да бъркаш дълбоко в душата си, да търсиш новото и да рискуваш. Нямаш време за глътка въздух, забравяш кой си бил, от къде си тръгнал. Забравяш какъв е бил първоначалният смисъл. Преструваш се, че никой друг освен теб не съществува.
Докато оцеляваш и препускаш към върха в теб живеят двама души. Старият, наивен и беззащитен човек, който вярва в доброто и хората и онзи новият, който наблюдава безпристрастно отстрани и мисли само за себе си.
Началото е вълнуващо, гордееш се, влагаш истинска страст във всичко, разпръскваш оптимизъм и вяра и неподозираш колко много врагове си създаваш. После започва да вони. Малка частица от теб все още вярва, че има красота и на върха, но опитът ти знае какво предстои. Сдобиваш се с една нечовешка и гадна сбособност да се отръпваш от всичко, в което трябва да вложиш чувства. Отначало боли, но егото ти е по-силно. Постепенно приемаш нещата, мислиш си, че можеш да преживееш всичко и че обикновените слабости не са за теб.
Наистина ли се бори толкова, за да стигнеш до тук? Това ли е, с което ще живееш за напред? Можеш ли да спомниш все още за някоя тиха, уединена нощ, озвучавана от квакането на жабите?

2 коментара:

  1. Страхотен текст, bambi. Често забравяме, какви сме били и какво сме искали.

    ОтговорИзтриване
  2. Владимир Иванов (krizt), благодаря.
    Адски се ядосвам на хора, които си мислят, че светът се върти само около тях и не признават чуждо мнение...а и често ги е срам да кажат какви са били.

    ОтговорИзтриване