събота, 20 февруари 2010 г.

Пито – платено


 Мракът се превръща в светлина. Мислите ми бавно се разливат. Вече дишам равномерно...не по-точно е, че имам усещането, че дори душата ми диша. Затварям очи и се отпускам. Струва ми се,че виждам множество падащи звезди- златисти, сребристи, изящни, искрящи. Представям си,че са истински и си пожелавам ние с мракът повече да не се срещаме, да си останем далечни познати и да забравим за лошите дни....даже предлагам сделка.
 "Хей, Мрак, аз ще ти обещая да спра да се страхувам за глупости, а в замяна ти ще ми обещаеш да стоиш далече от мен и от близките ми. Дори ще опитам да отминавам ежедневните препъни-камъчета с едно-две махвания, ще спра да се ядосвам на глупави и зли хора, нека живеят както намерят за добре.Ще се науча да изпадам в блажен унес, когато трябва да си почивам, а не се чудя какво още да свърша. Ще се опитам да харесвам сложното и да го превръщам в по-просто.Ще се опитам да запълня дупките и празнотите в душата си, ще се опитам да обичам отново. Хей, Мрак, тръгвай си вече, нямаш работа тук. Върви си по живо, по здраво, запилей се някъде далече и не се връщай никога повече."
 Топката в стомахът ми  започва да се смалява, страхът, заседнал в гърлото ми бавно се измъква на пръсти и ме оставя на милостта на умората. Мисля, да се заровя в пухената възглавница и да опитам да изплача всичко. Имам нужда да се оставя на течението на сълзите си, докато отмият всичката чернилка и всичкият мухъл, които съм наслоила...

Няма коментари:

Публикуване на коментар