петък, 19 март 2010 г.

Chilli


Чудя се до колко е вярно, че е по-добре да страдаш, отколкото да причиниш страдание... Това не е ли вид мазохизъм? Игра на котка и мишка, обаче гониш себе си. Ти си ловецът и жертвата. Постоянно си нащрек, дебнеш и се пазиш...Споко, няма да те канонизират за светец. Няма ненаказано добро. И за това ще си платиш. Скъпо и прескъпо. Постепено ще си промиеш черепната кутия до степен на неузнаваемост. Обричаш се на вечно съпътстващото те недоволство. Забравяш личните си качества, причуват ти се упреци отвсякъде. Виждаш невидими проблеми, даже си измисляш, пристрастяваш се към собственото си неодобрение. Копаеш ли, копаеш...бездънна яма на несигурност и страх да споделиш истинските си мисли. Приемаш да си губещата страна. Да си траеш, за да не накърниш нечии отдавна неизлечимо, заболеели амбиции.  Стоиш като магаре на мост, инатиш се на себе си и не помръдваш. Не се заблуждавай, ти не печелиш нищо. Най-много да те тръшне поредния животински грип.Напротив не е луд, който яде баницата, ти си лудият, че хем му я правиш, хем му я даваш...
Време е за твоята оздравителна доза егоизъм, усмихни се, прости си и обичай преди всичко себе си и своите лудости. Време е за метаморфоза. Посей, за да покълне, поливай, за да расте и грей, за да узрее. После ще си похапваш на воля. Лично произвоство, модерното Био, без нитрати, пестициди и ГМО...може да ти излезе по-скъпичко, но ще си струва и ще е вкусно.

вторник, 16 март 2010 г.

Derailed


Тия дни бях много ядосана, направо бясна. Със и без причина. Мощни вълни от гняв се надигаха изненадващо в мен и заплашваха да прелеят. На моменти ми беше трудно да се позная.
Сега седя с чаша кафе, прибрала някъде дълбоко в себе си този емоционален водовъртеж, които се опита да ме засмуче и се опитвам сама да се разбера. Мисля, че тичах твърде дълго без да спра и да си поема дъх. Бягах с все сила от хора, които исках да не бях познавала. Ако можех сигурно щях да ги изтрия- окончателно...завинаги. Не ги мразя, не ми е присъщо да мразя никого. Мисля, че се чувствах измамена, предадена, омърсена и изцяло загубила доверие в света около мен. Щом най-близките ти могат да ти забият нож, то...къде е смисъла и има ли го изобщо? Да те изядат жив? Действителността ми изглеждаше жестока...и тогава побягнах. Люшках се дълго напред и назад. Бях свободна, но и зависима. Притеснявах се до смърт, че съм изцяло отговорна за малката си дъщеря. Животът и бъдещето и беше в моите ръце. Моменти на смазващо безпокойство. Моменти на безкрайна умора от жонглиране между работа и майчинство, примесени с паника за финансовата отговорност, която нося. Някъде по пътя бях забравила за себе си, за личните си нужди. Някъде сред изтощението и грижите, се бе зародила тази ярост, която ме смая. Ярост, че трябва да се справям със всичко,  ярост от липсата на някой на когото да повярвам и да почувствам близък, ярост към безкрайните реклами, натрапващи вечно усмихнати, доволни и притежаващи всичко хора...и накрая осъзнах, че изпитвам най-вече ярост към самата себе си. Исках да съм повече от перфектна, да съм повече от силна- да работя, да се занимавам с дъщеря си, да пазарувам , да готвя, да чистя, да пера, да излеждам добре, да спортувам, да имам социални контакти, да се справя с повредената кола и т.н. и т.н. Сама се бях заклещила в омагьосан кръг от вечно бързане и списък с задачи, по-дълъг от този на Шнидлер...и внезапно гръмнах. Избухнах като новогодишна заря и си дадох сметка, колко ядосана, опустошена, уплашена, смазана и тотално разпокъсана съм била години наред. За мое щастие в момента, в които яростта ми напираше да вземе връх, аз просто се прибрах сама, свих се на канапето и премислих всичко отначало. Дадох си сметка, че никой не очаква от мен да бъда перфекта, а и никому не съм длъжна. Дадох си сметка, че е по-добре в дни като този (понякога гневът е неизбежен), просто да не правя нищо, да си почивам и да не се опитвам да контролирам живота си.Дадох си сметка, че всеки един избор, който бях направила не е бил плод на моментно състояние, а  решение съпровождано от дълги вътрешни противоречия от моя страна. Дадох си сметка, че съм просто човек, а не робот и нищо човешко не ми е чуждо...

вторник, 9 март 2010 г.

Най-хубавото предстои

Можеш ли да се видиш отстрани понякога? Можеш ли да видиш смелостта, която извира от теб, защото отказваш да правиш компромиси с душата и тялото си. Ти можеш да избираш, ти имаш смелост да решаваш. Правиш крачки напред и знаеш, че това ще ти донесе много болка, но рискуваш. Изпълнена си със самоуважение.
Ти притежаваш все още нещо много ценно, ти можеш да обичаш без да задължаваш и без да изискваш. Можеш да обичаш, защото  уважаваш любовта, въпреки че тя често нито е търпелива,нито е благосклонна. Има моменти, когато буквално си болна от любов. Задушаващо. Хапе безмилостно. Опитва да те пречупи. Възелът се затяга още по-здраво.
Любовта си е любов, а твоето единствено престъпление е, че си обичала твърде много. Много отдавна вече не си слаба. Научила си се да оцеляваш сред догатки. Направила си избор. Някой хора избират точно тази роля, други седят и приемат каквото им се предлага с благодарност.
Ти си красива. Съчетаваш прекрасно сила, добронамереност и уязвимост. Очите ти блестят, когато се смееш и си доволна, че не избра да бъдеш полущастлива. На кого му е потрябвало полущастие?

понеделник, 8 март 2010 г.

Празник

Телефонът звъни. Поглеждам дисплея. Я, дребосъчката, е. Вдигам.
" Мамииии, честит празник. Много те обичам и си пожелавам като порасна и аз да съм Майка и мен да ме обичат така. Нарисувах ти изненада, ама няма да ти я казвам, защото е изненада. Айде, чао, че влизам в час."
...
Честит Празник, Мили Дами! Дано и Вас някой Ви обича така. Едва ли има по-голяма награда от тази...

събота, 6 март 2010 г.

Нещо, за което си мисля

Искам да е ляяятоо...Омръзна ми зимата, ама толкова много ми омръзна, че чак ми се ще да прескоча пролетта и най-вече прочутата пролетна умора. Омръзна ми да е мрачно и вятърът да се опитва да изкорени от тялото ми и без друго отнесената ми глава. Отново вали. Да не би Слънцето да се е загубило някъде по пътя или пък му се е случило нещо лошо. Трябва да взема да го потърся, може да е болно, а може да се е забъркало в някаква каша и да се го арестували, то напоследък подгониха и просяците за данъци.Какво и да е, дано приключи по-скоро. Продължителното  лошо време е досадно. Имам нужда от едно наситено синьо небе, а не от тези тъмни островръхи облаци.
Искам да се събудя от игривите слънчеви лъчи, които се провират и танцуват през всички пролуки на щорите, гъделичкат ме по цялото лице и вливат нови и свежи и сили в тялото ми.
Искам да се протегна доволно, като мързелива котка, после да се отдам на милостта на един хладен душ и да наблюдавам, как хилядите малки капчици се търкалят  и сякаш образуват среберен слой по кожата ми. После ще облека нещо крещящо жълто, ще си сложа идиотска усмивка и ще изляза на разходка. Ще грея над всичко. Ще е страхотен и празничен ден. Нима лятото не е повод за празник...
Искам ляятооо, и да пари..., да гори, да изчисти снега, калта и прахоляка и да пламна. Да ми светне пред очите.Меки картини-море, пясък, чайки, цветни камъчета и рапани. Лято...ммм става ми сочно, само щом си помисля.

сряда, 3 март 2010 г.

Национален Празник

Честит 3-ти Март на всички. Честита Ви Свобода. Желая на всички да се научим да празнуваме този ден като истински българи. Да се гордеем искрено със себе си и с България.

понеделник, 1 март 2010 г.

Just The Way It Is


                                " Кажи “стоп” и задръж стрелката!
                                  Кажи “стоп”, дъх поеми!
                                  Кажи “стоп” и във тишината
                                  за миг спри да бъдеш все първи ти!"
Не ти ли омръзва да си най? Непрекъснато се съревноваваш. Непрекъснато доказваш правота си. Да си винаги пръв и прав, достатъчно ли е? В това ли е твоят смисъл? Не мислиш ли, че това те ограничава? Живееш оковано в мрачна решимост и железен цинизъм. Мисълта за провал те унищожава. Бориш се, лавираш, мачкаш всичко и всички изпречили се на пътят ти и единственото, за което мечтаеш е да си център на събитията. Искаш всички да те обичат и ласкаят. Пристрастяваш се. Знаеш, че това обожание е фалшиво, знаеш , че тези приятели са мними, че биха ти забили нож в гърба, стига да могат. Но това не може да те спре, поредната  предстояща победа те очаква. Представяш си невероятното чувство, сладкия вкус на властта и онова странно, алчно задоволство на величие и самодостатъчност. Из тялото ти започва да пълзи топла, егоистична възбуда.
 Моментът на триумф отминава, аплодисментите заглъхват и ти отново трябва да се доказваш. Отново трябва да бъркаш дълбоко в душата си, да търсиш новото и да рискуваш. Нямаш време за глътка въздух, забравяш кой си бил, от къде си тръгнал. Забравяш какъв е бил първоначалният смисъл. Преструваш се, че никой друг освен теб не съществува.
Докато оцеляваш и препускаш към върха в теб живеят двама души. Старият, наивен и беззащитен човек, който вярва в доброто и хората и онзи новият, който наблюдава безпристрастно отстрани и мисли само за себе си.
Началото е вълнуващо, гордееш се, влагаш истинска страст във всичко, разпръскваш оптимизъм и вяра и неподозираш колко много врагове си създаваш. После започва да вони. Малка частица от теб все още вярва, че има красота и на върха, но опитът ти знае какво предстои. Сдобиваш се с една нечовешка и гадна сбособност да се отръпваш от всичко, в което трябва да вложиш чувства. Отначало боли, но егото ти е по-силно. Постепенно приемаш нещата, мислиш си, че можеш да преживееш всичко и че обикновените слабости не са за теб.
Наистина ли се бори толкова, за да стигнеш до тук? Това ли е, с което ще живееш за напред? Можеш ли да спомниш все още за някоя тиха, уединена нощ, озвучавана от квакането на жабите?