Цял ден не мога да се усмихна...Отново ми припомни твоята перфектност и разбира се моята дефектност.Кофти съм,особено в твоите очи...и разбира се вината е моя.Разочаровах те много отдавна и ти никога няма да ми простиш истински,но по-лошото е ,че аз направих малка грешка,а платих 100кратно за нея...и все още плащам.Има ли смисъл да прощаваме,ако не можем да го направим наистина?Акцентирането върху вината,подходяща компесация ли е?Става ли ти по-леко?
Колкото повече се старая,толкова по-лесно разрушавам всичко,а истината е,че за теб адски се старах,но ти не го повярва и дори не предполагаш,колко мъчително преживях недоверието ти. И не ми казвай,че знаеш-убедена съм ,че тази болка все още не си я изпитал.Особено е когато успееш да нараниш някой,който ти е много близък-обикновено става от само себе си,без да се стараеш и после собственото самоизяждане кънти,като ехо в теб...дълго,дълго-незнам колко дълго,ако го надживея ще ти разкажа.
Знаеш ли уморих се...
Дай ми малко почивка...после пак много ще се старая.....
Мисля си,че искам да умра- но това не е точно,май съм мъртва отдавна. Искам само да спра да се преструвам че съм жива.
Няма коментари:
Публикуване на коментар