I’m a big big girl

Малко съм ядосана...?, на кого ли- на живота...Мисля, че остарявам. Все по-сериозна се чувствам и все по-отговорна и нещо по-лошо- в главата ми се прокрадват планове :(. Винаги съм мразила да планирам, някак досадно ми е и липсват еуфорията и изненадата. Това няма да му го простя на живота, кара ме да порасна на сила, а на мен ми се скача в локвите...обаче,-може да настина,  да си скапя скъпите обувки, да се измърлям, докато бързам за важна среща. Никак не е забавно да си голям. Дори е изморително. Винаги е стръмно и никога няма утъпкани пътища, за магистрали да не говорим. Все трябва да се спазват разни правила и срокове, да се попълват безкрайни листчета и през цялото това време почти никой в света на големите не се усмихва, дори и фалшиво. Що за лошо място е това? Свят без любов, свят без усмивки, свят без шеги, свят без смях, свят без цветове...В света на възрастните е на почит да си мъдър, да си умен, да си сериозен, но това не генерира щастие...Виждам как постепено и мен ме засмуква тази центрофуга, обаче аз без бой няма да се дам. Може да е егоистично, но искам колкото се може по-дълго да си остана  дете и да се възхищавам на Пипи...

Красиво и незаменимо е да си по детски добър, невинен и щастлив. Да носиш шапка с ушички, без това да е смешно, да си изпиваш сока до дъно и на един дъх. Да можеш да обичаш безрезервно, просто защото незнаеш друг начин, да мечтаеш и да вярваш, че когато пораснеш, ще бъде още по-хубаво и още по-добро...

риба на сухо

Мързелувам и се опитвам да не мисля за нищо сериозно. Назначих си лечение- активно равнодушие, морска храна и мохито с много мента (вместо мента, глог и валериан :)),). Наслаждавам се на топлото време, практикувам разходки в гората и слънчеви бани, чета леки книги, които не натоварват онзи глупав орган от ляво. Малко приличам на туристка в собственият си живот- две крачки назад, една напред, леко встрани- да си с насълзени очи, не означава, че плачеш истински. Напомням си да издишвам, колкото се може по-бавно, за да може въздухът да подхранва цялото ми тяло- възел се връзва лесно, трудно се развръзва, трябва много търпение, и още повече търпение. Чували ли сте за двойнодишащите риби- способни са да преживяват дълги периоди на сушата, заравят се в тинята, на дъното, свиват се на топка, покриват главата си с опашката и спят. Може да живеят така и години, не чувстват нищо, но остават живи...

Запази си поне една празна бутилка

"...-А защо ти е празната бутилка? -попита Аника.
 -Защо ми е празната бутилка ли?! Как може да задаваш толкова глупав въпрос. Най-важното нещо за едно корабокрушение без съмнение е корабът, а второто -празната бутилка...
...
-Добре, но за какво служи? -недоумяваше Аника.
-Ти не си ли чувала за писма в бутилки? -каза Пипи. -Надписваш върху парче хартия, че искаш помощ, пъхаш го в бутилката, запушваш я с тапа и я хвърляш в морето, а тя се понася право при някого, който ще дойде да те спаси. Как мислиш, че иначе ще отървеш кожата си след корабокрушение? Като разчиташ на случайността? Така нищо не става!
-Тъй ли било...-рече Аника и се замисли.

...и се замислих и аз...че искам да хвърля моята бутилка и да поканя на гости моята случайност. Може заедно да седнем на по чаша вино, за да изпразним нова бутилка и да пием за поредното корабокрушение, което предстои...Нова буря, нов късмет. Няма нищо лошо и срамно в това да помолиш за помощ, да разрешиш на някой да те спаси от самият себе си, да те прегърне и да попие част от агонията ти. Този някой може съвсем (не)случайно да има компас и да намери пътят ти към дома, да ти подаде ръка и да те води смело през тъмнината. Този някой ще ти припява feels like home, feels like home докато сам повярваш в това. Този някой ще те приема и разбира такъв, какъвто си в момента- тромав, тъжен и лош. Този някой ще е достъчно търпелив да те търпи и да запълва безкрайните дупки от съмнения, които си изкопал. Този някой ще знае, че още дълго ще се връщаш и денем и нощем назад, но ще е щастлив, ако го оставиш да рискува за теб и за себе си. Този някой ще вярва в теб, ще те държи здраво и тихо ще ти нашепва Just dance. Gonna be okay...Този някой ще ти подарява парчета време, докато си сглобиш нов живот и цветовата гама започне да варира от катранено черно, до интензивни ярки цветове...                      

Una Canzone Che Non Ce

За какъв дявол, се навираш между шамарите? А се носят легенди, че жените никой не може да ги разбере. А аз теб как да те разбера? Ти имаш ли представа какво си пожелаваш? Полу-любов, полу-щастие, полу-връзка, полу-моменти...Осъден си предварително, да се разболееш от студа, които нося със себе си. А теб, кой ще лекува после? Не я познаваш достатъчно, не я познаваш...дори аз не съм я опознала все още. Тя не прилича на мен, различна е, само очите и са същите, като моите. Тя е по-красива и по-опасна, някак харизматична, увличаща, но вечно нащрек и готова да те унищожи. Една грешна стъпка и може да те разкъса, като глутница освирепели кучета.Виси в някакъв образ, виси на тънка нишка, която бързо изтънява. Ако не аз, то тя ще те погуби. Когато аз плача, тя крещи. Когато аз обичам, тя мрази. Когато аз притихвам, тя отмъщава. Бягай, избягай докато още не е късно, докато не е заразила и теб.  Или вече е късно? Слушай, ти си добър човек и трябва да се спасиш. Знаеш ли, някога и тя беше много добра, но не избяга...Сега е оцелява и това я прави жестока, не винаги, но понякога...в очите и, онези, в които се давиш, не блестят звезди, а мълнии...ръцете и, онези, които прегръщат и милват, могат и да душат...целувките и, онези, които разтапят, могат да ти изпият кръвта...Понякога е безпощадна, не прощава на себе си, та теб ли? Играеш си с огъня, момче...защо ти е да се изгориш, за да разбереш, че котлонът пари? Тя е по-силна и те води по точки, защото няма какво да губи, ти си този, който залага- дали не залагаш себе си...?
...whatever- ти решаваш...

Dо NOT DISTURB

Знам, че животът е прекалено кратък, за  да се ядосвам и повярвайте ми правя всичко възможно да се отуча от този вреден навик. Обаче те са навсякъде, онези особени, ужасни хора- плевели, паразити, плазмодии и както искате да ги наречем. Врат си дългия, злорадо-любопитен нос навсякъде, хранят се с клюки, лицемерие и битовизми, имат гадателски или някакви си там паранормални способности и знаят много повече от теб и от мен, за собственият ни живот(и не само за нас, дори за майките ни на младини, за вероятността да сме осиновени, за вероятността да приличаме повече на комшията и всевъзможни други гадости).  Наглостта им стига до там, че са готови да ти преровят боклука, за да сигурни, че не пропускат нещо. Защо някой се чувства длъжен  непрекъснато да обсъжда околните? Да определя,  кое е правилно и кое не, да съди, да обяснява, да те съветва, без да си искал мнението му? Ако сте забелязали от особено значение за плевелите е, да са компетентни по всички въпроси и държат мнението им да бъде чуто. Не пропускат да изчетат всички възможни жълти весници и да са в крак с паденията на всички известни, безисвестни и не толкова известни личности. Имат ясна представа за политическата обстановка в България, конкретни начини за решаване на проблемите и жалък трудов стаж, поради трудното намиране на подходяща за тях работа или пенсиониране по болест, макар видимо да излеждат по-здрави от всички трудещи се хора. Имам ясно изразена алергия към подобни индивиди, опитвам се да стоя възможно най-далече от тях, но докато отскубна един и на негово място никне друг. Опитвам се да бъда търпелива, да не избухвам или просто да не обръщам внимание, но не винаги успявам. Правя каквото реша, че е добре за мен и семейството ми, без да преча на никого-нещо, което много ценя. Защо да търпя, някой да ми пречи или дори най-малкото да ми досажда? Как най-трайно се изтребват плевели?...

Несвързаници по пълнолуние

Не очаквам нищо и нищо не предлагам. Този простичък факт предполага нещо безкрайно вълнуващо- а именно, че всичко може да се случи. Има нещо откачено в ентусиазмът ми...следродилната депресия не можа да ме тръшне, при все, че имаше всички основания...Може би обикновено психично разстройство? Каквото и да е искам да продължи по-дълго. Заставам пред огледалото и си намигам. Странно. Но усмихнато и уютно. Дори не знаех, че още мога да си подсвирквам с уста. Непременно трябва да видите цветовете- въздухът по-чист и по-син, тъмно-вишневи устни, слънцето в отсенките на оранжевото и жълтото, бледорозови длани, мастилено-синьоното дъно, от което се отдалечавам, снежно-бялата рокля на геометични фигури...От всичко по много. Може би глад, алчност дълго стаявана- ден след ден, час подир час. Липсва сценарий и режисьор, само аз- в главната роля. Сребърно пълнолуние :)), сигурно то е виновно? Незнам каква трябва да бъда, все още има твърде много неизвестни(мразя я тази математика), имам идея каква не трябва да съм...има неща, които няма как да ми бъдат отнети, имам място  за още белези...

Сега се смея. Живея буквално, с онази, по-добрата половина от мен. Интересна съм си. Не бързам, следвам някакъв нов ритъм, простичка, нежна мелодия. Светът е някъде там...

Happy

Мисля, че съм щастлива. Поглеждам назад през рамото си и се усмихвам :)). Без причина, заради желанието да съм щастлива. Топли импулси. Разхищение на емоции. Перверзна тръпка на задоволство. Без обяснения. Без копнежи...

Двойна доза надежда и жажда...

Нечакана, неканена...добре дошла.

Без грим

-Как си? -Добре.

Мразя този въпрос и винаги се надявам отговорът да не е зле, прикрита лъжа. В повечето случаи този въпрос е просто излишен, защото рядко, някой истински се интересува от отговора. Това си е въпрос, само за протокола.

Обаче, още повече мразя да ме питаш -Как си, мацка?- и да тръпнеш в очакване, какво ще ти отговоря.

Първо, не съм ти никаква мацка.

Второ,не ме питай как съм. Спести си, фалшивата съпричастност и престани да се правиш на главна героиня от сапунен сериал. Не си падам по лицемерието и филмите с по 2 хиляди и незнам си колко серии. Омръзнало ми е от плитки и безсмилени разговори. Нямам време за 3 часово "кафе", не ме вълнува промоцията в поредният хипермаркет и не обичам да ходя в мола, така че разговорът ни е почти изчерпан. А и да не забравя, нямам акаунт във фейсбук и не мога да ти пратя нищо за фермата, но по-прицип съм добре.
Обясни ми, защо, ако наистина съм добре и ти го усетиш, започваш моментално да ме мразиш. Моето добруване, явно те притеснява. Нещо твое ли взимам? Или излъгах очакванията ти, че мога и сама да се справя, а ти все още разчиташ съдбата да струпа в краката ти несметни богатства. Това, че не водя на каишка мъж с изплезен език е поредният коз, на който се надяваш. Махни си доволната усмивка от лицето и се запитай, колко нерви и унижения изтърпяваш, за да се фукаш с "мъжа си". Sorry и безплатните обяди си имат цена, а и незнам от къде ги взимате тези натурални актове за мъже?- всъщност не ме и интересува...Не ме разбирай погрешно, не съм мъжемразка и не съм се отказала нито от секс, нито от любов. Просто съм против притежанието и злоупотребата с нечии чувства.

 Не се хаби да ми съчувстваш, завиждаш или каквото там ти минава през навафлената глава. Не съм толкова добре или зле, за да си губиш времето с мен. Живея както намеря за добре. Имам си своите проблеми. Знам колко ми струват свободата и независимостта, имам си своите липси, тревоги и неплатени сметки...обаче, притежавам нещо все още ценно. Не държа да се доказвам на никого и да натрапвам вижданията си, не търся вечно, нечиие одобрение и не съм си загубила вкуса към живота, въпреки че понякога е доста алангле. Обичам, да обичам, но не и да задължавам и си пазя личното пространство. И се променям, непрекъснато, не ми харесва да съм една и съща, дотягам си...
 ...може би, защото не съм мацка.

39 °C

Слънцето прави отчаяни опити да изрее. Пия великолепен, турски чай от голяма, бяла, порцеланова чаша. Въздухът е наситен с аромат на цветя и зелени листа. В главата ми ври яхния, а очите ми плуват. Термометърът не показва нищо добро. Задрямвам, облегнала глава на меката възглавница и ми се присънват ухаещи люляци и палачинки със спанак. Долавям прелитаща, банална музика...Хей, бейби. Държа те за ръка-а, караш ме да горя, да горя-я...Студено ми е. Завивам се през глава...болно, изтощено, тежко дишащо същество, молещо за прегръдка и топлина...,и топла супа.
...
м*мка му, как можах да изляза на това лошо, дъждовно, коварно време с мокра коса, къде ми е ума?

Случайно събитие

....ужили я оса или може да е било пчела. Погледна голото си рамото , което за секунди се поду и стана двойно по-голямо и червено. Вдигна ръка към устата си от изненада, а след това притисна с пръсти нажажената си плът. Спря колата и слезе. Наоколо нямаше жива душа, безлюден пущинак. Болката се засили. Беше и за първи път и се надяваше да не е алергична, имаше само вода под ръка. Погледна отново сърбящата, зачервена кожа. Приличаше на отделен, жив, пулсиращ орган...и все пак това е само оса. До утре отокът ще е спаднал, оставяйки след себе си бледа следа. Хрумна и, че хората всеки ден я жилят и оставят жилото си в тялото и. Ден след ден трупа и смесва различни отрови. Коктейл, които с годините се сгъстява. Отровните пари бродят из вътрешностите и притискат дробовете. Дааа, ето защо страда от липса на кислород доста често. Няма къде да избяга…от болките, от раните, от безсънните нощи и  всички  унижения. Не е достатъчно да ти бият доза урбазон и душата ти да заздравее. Някога имаше усещането, че разбира живота, но вече не. Защо се сети точно сега? Трябва да пита някой, някой все ще знае...
А може би това е играта, може би е нормално ако надигнеш глава над тълпата, някой да стрелят по теб.

Догадки

Едни коментар на Художникът, ме зашлеви рано днес- "Гледай да не прахосаш себе си...". Какъв ли е капиталът от чувства, със който стартираме? Сами ли го губим или бавно и методично ни ограбват? Остава ли нещо на склад? Ако изгубим всичко, какво- на кредит ли трябва да продължим животът си? Или пък докато от нас вземат, ние прибираме чуждо богатство?

,за да има баланс...

Чудя (си) се

Даммм, приличам на Алиса в Страната на Чудесата и съм точно в онзи култов момент, когато се чуди по-кой път да поеме, при положение, че не знае къде отива...безумното в този момент е, че аз редовно се отбивам в тук, ама много редовно. И- о, простете моето невежество едва днес прочетох това. ??? Понякога искрено се чудя за какво, ми е тая глава? За завършек на тялото или за равновесие...ако някой, знае да ми каже. Хм, понеже днес нямам много време за писане, ще си го оставя за домашно...и ще се надявам чере(п)ната ми кутия за напред да работи по-добре и по-смислено.

After the Sunset

Дадох си почивка- от всичко. Опитах да залича много от спомените си- и хубави и лоши. Просто ми тежаха и прегърбваха...твърде дълго. Реших, че мога да ги оставя някъде по пътя...
Пътищата ме пречистват. Времето прекарано в път е някак освобождаващо, наситено с кислород...дишането е леко. Пътят винаги води някъде и се пресича с хиляди други. Пътищата изненадват и впечатляват, оставяйки горещи проблясъци в съзнанието ми. Изневиделица ме застигат плашещи, летни бури и внезапни,  горещи вълни посред зима...и нищо от това не ме пристеснява. Странно? В живота тези неща, винаги ме будят посред нощ и винаги искат обяснения...само, че тогава е нощ ,а аз съм сънена, хаотична и несвързана и ми липсва каквато и да е следа от размисъл...но всъщност това сега не е толкова важно. Мислех си за пътищата и хората. Срещи с непознати приятели. Спокойни и дружелюбни, изпълнени с живот и здравомислие. Хора на път - не се знае кой и кога ще ти помогне в нужда или пък ти ще помогнеш на някого. Хора с имена, лица, души. Търсещи. Искащи. Намиращи. Един жест, една усмивка и си заразен, ставаш по-мил и по-човек. Пътят е моето лекарство, засища глада на сетивата ми и заздравява разнищените ми тъкани...всяко едно ново място притежава своята магия и история. Затварям очи и улавям изумителни неща...нови неща, чисти неща...имам отчаяна нужда да направя място на Новото, да намеря сили и смелост и да поема към него. Първата крачка мисля, че вече направих.

 P.S. Христос Возкресе на всички. Бъдете живи, здрави и щастливи.

Chilli

Чудя се до колко е вярно, че е по-добре да страдаш, отколкото да причиниш страдание... Това не е ли вид мазохизъм? Игра на котка и мишка, обаче гониш себе си. Ти си ловецът и жертвата. Постоянно си нащрек, дебнеш и се пазиш...Споко, няма да те канонизират за светец. Няма ненаказано добро. И за това ще си платиш. Скъпо и прескъпо. Постепено ще си промиеш черепната кутия до степен на неузнаваемост. Обричаш се на вечно съпътстващото те недоволство. Забравяш личните си качества, причуват ти се упреци отвсякъде. Виждаш невидими проблеми, даже си измисляш, пристрастяваш се към собственото си неодобрение. Копаеш ли, копаеш...бездънна яма на несигурност и страх да споделиш истинските си мисли. Приемаш да си губещата страна. Да си траеш, за да не накърниш нечии отдавна неизлечимо, заболеели амбиции.  Стоиш като магаре на мост, инатиш се на себе си и не помръдваш. Не се заблуждавай, ти не печелиш нищо. Най-много да те тръшне поредния животински грип.Напротив не е луд, който яде баницата, ти си лудият, че хем му я правиш, хем му я даваш...
Време е за твоята оздравителна доза егоизъм, усмихни се, прости си и обичай преди всичко себе си и своите лудости. Време е за метаморфоза. Посей, за да покълне, поливай, за да расте и грей, за да узрее. После ще си похапваш на воля. Лично произвоство, модерното Био, без нитрати, пестициди и ГМО...може да ти излезе по-скъпичко, но ще си струва и ще е вкусно.

Най-хубавото предстои

Можеш ли да се видиш отстрани понякога? Можеш ли да видиш смелостта, която извира от теб, защото отказваш да правиш компромиси с душата и тялото си. Ти можеш да избираш, ти имаш смелост да решаваш. Правиш крачки напред и знаеш, че това ще ти донесе много болка, но рискуваш. Изпълнена си със самоуважение.

Ти притежаваш все още нещо много ценно, ти можеш да обичаш без да задължаваш и без да изискваш. Можеш да обичаш, защото  уважаваш любовта, въпреки че тя често нито е търпелива,нито е благосклонна. Има моменти, когато буквално си болна от любов. Задушаващо. Хапе безмилостно. Опитва да те пречупи. Възелът се затяга още по-здраво.
Любовта си е любов, а твоето единствено престъпление е, че си обичала твърде много. Много отдавна вече не си слаба. Научила си се да оцеляваш сред догатки. Направила си избор. Някой хора избират точно тази роля, други седят и приемат каквото им се предлага с благодарност.
Ти си красива. Съчетаваш прекрасно сила, добронамереност и уязвимост. Очите ти блестят, когато се смееш и си доволна, че не избра да бъдеш полущастлива. На кого му е потрябвало полущастие?

Нещо, за което си мисля

Искам да е ляяятоо...Омръзна ми зимата, ама толкова много ми омръзна, че чак ми се ще да прескоча пролетта и най-вече прочутата пролетна умора. Омръзна ми да е мрачно и вятърът да се опитва да изкорени от тялото ми и без друго отнесената ми глава. Отново вали. Да не би Слънцето да се е загубило някъде по пътя или пък му се е случило нещо лошо. Трябва да взема да го потърся, може да е болно, а може да се е забъркало в някаква каша и да се го арестували, то напоследък подгониха и просяците за данъци.Какво и да е, дано приключи по-скоро. Продължителното  лошо време е досадно. Имам нужда от едно наситено синьо небе, а не от тези тъмни островръхи облаци.
Искам да се събудя от игривите слънчеви лъчи, които се провират и танцуват през всички пролуки на щорите, гъделичкат ме по цялото лице и вливат нови и свежи и сили в тялото ми.
Искам да се протегна доволно, като мързелива котка, после да се отдам на милостта на един хладен душ и да наблюдавам, как хилядите малки капчици се търкалят  и сякаш образуват среберен слой по кожата ми. После ще облека нещо крещящо жълто, ще си сложа идиотска усмивка и ще изляза на разходка. Ще грея над всичко. Ще е страхотен и празничен ден. Нима лятото не е повод за празник...
Искам ляятооо, и да пари..., да гори, да изчисти снега, калта и прахоляка и да пламна. Да ми светне пред очите.Меки картини-море, пясък, чайки, цветни камъчета и рапани. Лято...ммм става ми сочно, само щом си помисля.

Just The Way It Is

                                " Кажи “стоп” и задръж стрелката!
                                  Кажи “стоп”, дъх поеми!
                                  Кажи “стоп” и във тишината
                                  за миг спри да бъдеш все първи ти!"
Не ти ли омръзва да си най? Непрекъснато се съревноваваш. Непрекъснато доказваш правота си. Да си винаги пръв и прав, достатъчно ли е? В това ли е твоят смисъл? Не мислиш ли, че това те ограничава? Живееш оковано в мрачна решимост и железен цинизъм. Мисълта за провал те унищожава. Бориш се, лавираш, мачкаш всичко и всички изпречили се на пътят ти и единственото, за което мечтаеш е да си център на събитията. Искаш всички да те обичат и ласкаят. Пристрастяваш се. Знаеш, че това обожание е фалшиво, знаеш , че тези приятели са мними, че биха ти забили нож в гърба, стига да могат. Но това не може да те спре, поредната  предстояща победа те очаква. Представяш си невероятното чувство, сладкия вкус на властта и онова странно, алчно задоволство на величие и самодостатъчност. Из тялото ти започва да пълзи топла, егоистична възбуда.
 Моментът на триумф отминава, аплодисментите заглъхват и ти отново трябва да се доказваш. Отново трябва да бъркаш дълбоко в душата си, да търсиш новото и да рискуваш. Нямаш време за глътка въздух, забравяш кой си бил, от къде си тръгнал. Забравяш какъв е бил първоначалният смисъл. Преструваш се, че никой друг освен теб не съществува.
Докато оцеляваш и препускаш към върха в теб живеят двама души. Старият, наивен и беззащитен човек, който вярва в доброто и хората и онзи новият, който наблюдава безпристрастно отстрани и мисли само за себе си.
Началото е вълнуващо, гордееш се, влагаш истинска страст във всичко, разпръскваш оптимизъм и вяра и неподозираш колко много врагове си създаваш. После започва да вони. Малка частица от теб все още вярва, че има красота и на върха, но опитът ти знае какво предстои. Сдобиваш се с една нечовешка и гадна сбособност да се отръпваш от всичко, в което трябва да вложиш чувства. Отначало боли, но егото ти е по-силно. Постепенно приемаш нещата, мислиш си, че можеш да преживееш всичко и че обикновените слабости не са за теб.
Наистина ли се бори толкова, за да стигнеш до тук? Това ли е, с което ще живееш за напред? Можеш ли да спомниш все още за някоя тиха, уединена нощ, озвучавана от квакането на жабите?

Questions

Имаше ли истинска причина да се разминем или всичко е плод на гордост и предрасъдъци? Плод на измислени оправдания, на страх от истинското или изфабрикувани отговорности. Кой в случая е победител и кой е победен? Ще има ли купи, медали и почетна стълбичка за печелившият и утешителна награда за загубилият? Или може би заедно загубихме и победителите са други и тайно ликуват. Приличаме на кръстовище със светофар, уж се пресичаме, но когато на моята улица свети зелено, на твоята е червено и после обратно. Понякога мечтая да завали и светофара да блокира.Ти нали знаеш, че тогава започва да мига оранжево и от двете страни? Мисля си, че сред хаоса на кръстовището ще ни е по-лесно да се настигнем, отколкото в този подреден свят. Едно поне е сигурно царе сме на хаоса, перфектно объркахме всичко. Царе сме и на имитацията, имитираме перфектно, че живеем  така както искаме, имитираме, че нищо не ни липсва, имитираме чувства към хора, които заслужават любов, а всъщност ги тровим тайно с лицемерие. Не беше ли закономерно, когато двама са щасливи един да е нещастен? Май разваляваме бройката. Аз ли не те заслужавам или ти пък не заслужаваш мен? Кой определя кое е правилно и кое е грях? Защо точно когато за миг помисля, че съм започнала да забравям, се появяваш от нищото и разрушаваш крехите основи,  върху които се опитвам да градя живот. Как усещаш точното време , точното място и точният момент и защо не бяхме точни, когато трябваше? Докога мислиш ще носим тези дремещи вулкани в сърцата си и какво ще се случи ако им позволим да изригнат? Хубавите спомени ми тежат повече от лошите, мисълта, че никога повече няма да ги изживея ми горчи непрекъснато...Въпроси,въпроси,въпроси.Къде са отговорите и искам ли да ги знам? Ще мога ли да ги преглътна, ако не ми харесат?

Пито – платено

 Мракът се превръща в светлина. Мислите ми бавно се разливат. Вече дишам равномерно...не по-точно е, че имам усещането, че дори душата ми диша. Затварям очи и се отпускам. Струва ми се,че виждам множество падащи звезди- златисти, сребристи, изящни, искрящи. Представям си,че са истински и си пожелавам ние с мракът повече да не се срещаме, да си останем далечни познати и да забравим за лошите дни....даже предлагам сделка.
 "Хей, Мрак, аз ще ти обещая да спра да се страхувам за глупости, а в замяна ти ще ми обещаеш да стоиш далече от мен и от близките ми. Дори ще опитам да отминавам ежедневните препъни-камъчета с едно-две махвания, ще спра да се ядосвам на глупави и зли хора, нека живеят както намерят за добре.Ще се науча да изпадам в блажен унес, когато трябва да си почивам, а не се чудя какво още да свърша. Ще се опитам да харесвам сложното и да го превръщам в по-просто.Ще се опитам да запълня дупките и празнотите в душата си, ще се опитам да обичам отново. Хей, Мрак, тръгвай си вече, нямаш работа тук. Върви си по живо, по здраво, запилей се някъде далече и не се връщай никога повече."
 Топката в стомахът ми  започва да се смалява, страхът, заседнал в гърлото ми бавно се измъква на пръсти и ме оставя на милостта на умората. Мисля, да се заровя в пухената възглавница и да опитам да изплача всичко. Имам нужда да се оставя на течението на сълзите си, докато отмият всичката чернилка и всичкият мухъл, които съм наслоила...

Wind Of Change

  Непрекъснато се променям, чувствам нужда да се променям, да се усъвършенствам и да ставам по-добра. Животът ми е низ от събития и ситуации, те ме провокират, карат ме търся адекватни решения и каляват волята и  характера ми. Не мисля, че съм се родила такава, каквато съм или каквато ще бъда. Понякога ме връхлитат катастрофални проблеми, за момент се сривам, чувствам се смутена, объркана, изплашена, обезверена, нищожна. Готова съм да се предам и да рухна. Точно когато съвсем изгубя посоката и верния път се появява това дяволско ( или може би ангелско) желание да променя нещо в себе си и в живота си. Да науча нещо ново, да преосмисля нещата, целите си, отношението към себе си и към околните. Болката, която до момента ме е дърпала към дъното, сякаш се трансформира, превръща се в предизвикателсво и възможност.Страхът от неизвестното е заменен от вълнение и любопитсво към новото, от възможността за по-красиво и по-добро настояще. Истината е, че все още вярвам в малките вълшебства, но понякога за мъничко забравям, че те не са само в приказките, за феи, елфи и магьосници, малките вълшебства са много по-близо, те просто са в мен.