Derailed

Тия дни бях много ядосана, направо бясна. Със и без причина. Мощни вълни от гняв се надигаха изненадващо в мен и заплашваха да прелеят. На моменти ми беше трудно да се позная.

Сега седя с чаша кафе, прибрала някъде дълбоко в себе си този емоционален водовъртеж, които се опита да ме засмуче и се опитвам сама да се разбера. Мисля, че тичах твърде дълго без да спра и да си поема дъх. Бягах с все сила от хора, които исках да не бях познавала. Ако можех сигурно щях да ги изтрия- окончателно...завинаги. Не ги мразя, не ми е присъщо да мразя никого. Мисля, че се чувствах измамена, предадена, омърсена и изцяло загубила доверие в света около мен. Щом най-близките ти могат да ти забият нож, то...къде е смисъла и има ли го изобщо? Да те изядат жив? Действителността ми изглеждаше жестока...и тогава побягнах. Люшках се дълго напред и назад. Бях свободна, но и зависима. Притеснявах се до смърт, че съм изцяло отговорна за малката си дъщеря. Животът и бъдещето и беше в моите ръце. Моменти на смазващо безпокойство. Моменти на безкрайна умора от жонглиране между работа и майчинство, примесени с паника за финансовата отговорност, която нося. Някъде по пътя бях забравила за себе си, за личните си нужди. Някъде сред изтощението и грижите, се бе зародила тази ярост, която ме смая. Ярост, че трябва да се справям със всичко,  ярост от липсата на някой на когото да повярвам и да почувствам близък, ярост към безкрайните реклами, натрапващи вечно усмихнати, доволни и притежаващи всичко хора...и накрая осъзнах, че изпитвам най-вече ярост към самата себе си. Исках да съм повече от перфектна, да съм повече от силна- да работя, да се занимавам с дъщеря си, да пазарувам , да готвя, да чистя, да пера, да излеждам добре, да спортувам, да имам социални контакти, да се справя с повредената кола и т.н. и т.н. Сама се бях заклещила в омагьосан кръг от вечно бързане и списък с задачи, по-дълъг от този на Шнидлер...и внезапно гръмнах. Избухнах като новогодишна заря и си дадох сметка, колко ядосана, опустошена, уплашена, смазана и тотално разпокъсана съм била години наред. За мое щастие в момента, в които яростта ми напираше да вземе връх, аз просто се прибрах сама, свих се на канапето и премислих всичко отначало. Дадох си сметка, че никой не очаква от мен да бъда перфекта, а и никому не съм длъжна. Дадох си сметка, че е по-добре в дни като този (понякога гневът е неизбежен), просто да не правя нищо, да си почивам и да не се опитвам да контролирам живота си.Дадох си сметка, че всеки един избор, който бях направила не е бил плод на моментно състояние, а  решение съпровождано от дълги вътрешни противоречия от моя страна. Дадох си сметка, че съм просто човек, а не робот и нищо човешко не ми е чуждо...